— Предполагам, че все пак ще е по-безопасно, отколкото да вървя пеша. А и ако ти си на пътя, май е все едно дали ще съм в колата ти, или извън нея.
Бричката беше наводнена. Линк щеше да полудее, като я види. Бурята звучеше различно, след като влязохме вътре — едновременно по-шумно и по-спокойно. Можех да чуя дъжда, удрящ силно по покрива, но звукът на сърцето ми и на тракащите ми зъби го заглушаваха. Подкарах колата. Осъзнавах направо болезнено присъствието на Лена, само на сантиметри разстояние от мен на съседната седалка. Хвърлих й бегъл поглед.
Въпреки че беше странна, красотата й не можеше да се отрече. Зелените й очи бяха огромни. Не можех да разбера защо тази вечер изглеждаха толкова различни. Имаше най-дългите мигли, които някога бях виждал, а контрастът с черната й коса правеше бялата й кожа още по-бледа. Под лявото око имаше малко светлокафяво рождено петно във формата на полумесец. Не приличаше на никое от момичетата в „Джаксън“. Всъщност не приличаше на никой от хората, които бях срещал досега в живота си.
Тя свали дъждобрана през главата си. Черната тениска и дънките й бяха прилепнали плътно по тялото й, сякаш беше паднала в басейн. От сивата й жилетка се стичаше обилно вода върху опърпаната седалка на колата.
— З-з-зяпаш ме.
Погледнах встрани, после забих поглед напред, накъдето и да е, само да не е в нейната посока.
— Може би трябва да я свалиш. С нея ще ти е по-студено.
Виждах как се опитваше да се справи с изящните сребристи копчета на жилетката, без да може да спре треперенето на пръстите си. Протегнах се напред и тя застина. Като че ли щях да посмея да я докосна отново!
— Просто ще пусна парното.
Тя се зае отново с копчетата си.
— Б-благодаря.
Гледах ръцете й — по тях пак имаше мастило, вече размито от дъжда. Някои цифри обаче се забелязваха. Може би беше едно или седем, пет, две… 152. Какво ли беше това?
Проверих на задната седалка за старото войнишко одеяло, което Линк обикновено държеше там. Този път там имаше стар и мърляв спален чувал, вероятно от последния път, когато Линк е имал проблеми вкъщи и е спал в колата си. Миришеше на дим от огън и мухлясало мазе. Подадох го на Лена.
— Мммм. Така е по-добре. — Тя притвори очи. Усещах как се отпуска от топлината на парното в колата. Аз самият се успокоих само като я гледах. Зъбите й спряха да тракат. И двамата млъкнахме. Чуваше се само шумът от бурята и свистенето на гумите, минаващи през дълбоките локви, покрили целия път. Всъщност той се беше превърнал направо в река. Лена рисуваше с пръст фигурки по замъгления прозорец на колата. Опитвах се да се фокусирам върху пътя, опитвах се да си спомня остатъка от съня си — някои подробности, нещо, което да й докаже, че тя е момичето, което сънувам всяка вечер. Нещо, което да я убеди… какво, не знам — че тя е тя, а аз съм аз.
Колкото по-упорито се опитвах обаче, толкова повече всичко се отдалечаваше, споменът потъваше в дъжда и се сливаше с пътя, с акрите тютюневи полета, покрай които минавахме и сред които бяха разпръснати овехтели селскостопански машини и запуснати стари плевни. Стигнахме до разклонението в покрайнините на града. Ако човек поемеше наляво, към нашата къща, щеше да стигне до река Санти, по чиито брегове бяха разположени всички реставрирани довоенни къщи. Това беше и пътят, който излизаше извън града. Щом влязохме в разклонението, по навик поех наляво. Единствената къща надясно беше имението „Рейвънуд“, а там не ходеше никой.
— Не, чакай. Завий тук — обади се Лена.
— О, да, извинявай. — Почна да ми прилошава. Изкачвахме се нагоре по хълма към „Рейвънуд“, голямата къща със зловеща слава. Толкова бях омагьосан от момичето до мен, че забравих кое е. Момичето, което сънувах от месеци, момичето, за което не спирах да мисля, беше племенницата на Макон Рейвънуд. И сега я карах към дома й — към Къщата на духовете, както я наричат всички.
Както я наричам и аз.
Тя погледна към ръцете си. Не бях единственият, който знаеше, че тя живее в Къщата на духовете. Чудех се какво ли е чула по коридорите в училище. Дали знае какво говорят другите за нея. Изражението на неудобство, което се появи на лицето й, подсказваше, че е наясно. Не знам защо, но не можех да понасям да я гледам така. Опитах се да измисля нещо, за да прекъсна това неловко мълчание.
— Е, защо дойде да живееш с чичо си? Обикновено хората искат да се измъкнат от Гатлин, никой не идва да живее тук доброволно.
Когато проговори, в гласа й личеше облекчение: