Линк се запъти към сцената.
— Написах песен за теб, Лена. Ще ти хареса.
— Как се нарича? — попитах с подозрение.
— „Шестнайсет луни“. Помниш ли? Онази странна песен, която не можа да намериш на айпода си? Просто се появи в главата ми миналата седмица, цялата, наготово. Е, Ридли ми помогна малко. — Ухили се. — Може да се каже, че имах муза.
Останах безмълвен. Но Лена стисна ръката ми, а Линк вече беше грабнал микрофона и нищо не можеше да го спре. Нагласи го на стойката така, че да бъде точно пред устата му. Е, за да бъда честен, трябва да кажа, че микрофонът беше по-скоро вътре в устата му, а това изглеждаше доста противно. Линк гледаше прекалено много MTV, когато ходеше на гости на Ърл. Но все пак можехме да сме малко по-снизходителни, защото беше на път да се изложи пред цялото училище. Трябваше да му се признае, че е доста смел.
Той затвори очи, седнал зад барабаните си, с вдигнати във въздуха палки.
— Едно, две, три!
Страшният на вид соло китарист, онзи с веригата около врата, заби един акорд на китарата си. Звучеше ужасно, от колоните се чу дразнещо пращене. Побиха ме тръпки — щеше да стане грозно. И след това прозвуча друг акорд и още един, и още един…
— Дами и господа… ако наоколо има такива. — Линк повдигна въпросително вежди и тълпата се разсмя бурно. — Това е за теб, Лена. Честит рожден ден! А сега, вдигнете високо ръце за световната премиера на новата ми банда. „Хол и Ролерс“!
Линк намигна на Ридли. Момчето се мислеше за Мик Джагър. Стана ми жал за него и стиснах още по-силно ръката на Лена. Струваше ми се, че бях пъхнал дланта си в езеро посред зима, когато повърхността на водата е топла от слънцето, а само на сантиметър отдолу има чист лед. Потръпнах, но не я пуснах.
— Надявам се, че си готова за това. След малко Линк и групата му ще се продънят в адски пламъци. Ще се приберем в стаята ти след пет минути. Обещавам.
Тя погледна замислено към сцената.
— Не съм много сигурна.
Ридли приседна на ръба на сцената, усмихна се и помаха като истинско групи. Вятърът развяваше косата й, розовите и русите й кичури се виеха по раменете.
И тогава чух познатата мелодия и „Шестнайсет луни“ прогърмя от колоните. Само че този път нямаше нищо общо с демо записите, които Линк ми пускаше. Песента беше хубава, наистина хубава. А тълпата полудя, сякаш гимназия „Джаксън“ най-накрая беше получила своя танц. Но не бяхме във физкултурен салон, а на ливада в средата на „Рейвънуд“, най-страховитото имение с лоша слава в окръг Гатлин. Енергията беше изумителна, надигна се като вълна. Всички танцуваха, а половината хора пееха заедно с групата, което беше направо лудост, защото никой не беше чувал песента преди. Дори Лена се усмихна леко и двамата започнахме да се полюляваме заедно с тълпата. Просто не можехме да устоим.
— Свирят нашата песен. — Тя намери отново ръката ми.
— Тъкмо си мислех за същото.
— Знам. — Преплете пръстите си с моите, което предизвика парещи тръпки по цялото ми тяло. — И са доста добри — каза тя, надвиквайки тълпата.
— Добри? Невероятни са! Със сигурност е най-страхотният ден в живота на Линк.
Не можех да повярвам, че всичко това се случва. Цялото нещо, „Холи Ролерс“, Линк, купонът. Ридли танцуваше на сцената, смучейки своята близалка. Не че беше най-абсурдното нещо, което бях видял днес, но влизаше в класацията.
Така че по-късно, когато с Лена танцувахме и петте минути отдавна бяха изтекли, а после още пет и двайсет и пет, и петдесет и пет, никой от нас не забеляза, а и не ни пукаше. Бяхме спрели времето, поне така се чувствахме. Получихме своя танц и той щеше да продължи толкова дълго, колкото беше възможно. В случай че разполагахме само с него.
Ларкин също не бързаше. Натискаше се с Емили край един от огньовете — по-скоро истински клади, които някой беше запалил в стари кофи за боклук. Емили носеше неговото яке, а той се беше навел и лижеше врата й — доста гнусна гледка всъщност. Ларкин беше истинска змия.
— Ларкин! Стига, тя е на шестнайсет — провикна се Лена от мястото, където танцувахме. Той изплези към нас дългия си език, прекалено дълъг за смъртен. Емили явно не забеляза. Тя се отдръпна от него и направи знак на Савана, която танцуваше малко встрани от тях в групичка с Шарлот и Еден.
— Хайде, момичета. Да дадем подаръка на Лена.
Савана бръкна в сребристата си чантичка и извади оттам малък пакет, увит в сребриста хартия и завързан със сребриста панделка.