— Нещо съвсем дребно. — Тя подаде пакетчето на Лена.
— Всяко момиче трябва да има такава — добави Емили.
— Металикът отива на всичко. — Еден подскачаше от нетърпение и едвам се въздържаше да не разкъса сама опаковката.
— Достатъчно голяма за телефона или червилото ти например. — Шарлот го побутна към Лена. — Хайде, отвори го.
Лена взе пакета и им се усмихна.
— Савана, Емили, Еден, Шарлот… Нямате никаква представа какво означава това за мен. — Те не доловиха сарказма й, но аз знаех много добре какво иска да каже.
Лена не смееше да ме погледне в очите, защото и двамата щяхме да избухнем в смях. Докато си пробивахме обратно път през тълпата, тя хвърли малкия сребрист пакет в една от кладите. Оранжевите и жълти пламъци го погълнаха. Скоро от малката металическа чантичка не остана нищо друго, освен пепел и дим.
„Холи Ролерс“ прекъснаха за малка почивка и Линк дойде, за да получи заслужените овации за музикалния си дебют.
— Казах ти, че сме страхотни, пич! Още малко и ще подпишем договор. — Сръга ме в ребрата като в добрите стари времена.
— Прав беше, човече. Момчетата са много добри. — Трябваше да му го призная, въпреки че на негова страна беше и момичето с близалката.
Савана Сноу приближи към нас с плавна люлееща се походка, сякаш възнамеряваше да му се подиграва, както обикновено.
— Хей, Линк! — За моя изненада тя запърха прелъстително с мигли към него.
— Здрасти, Савана.
— Ще ми запазиш ли един танц? — Направо не можех да повярвам. Савана Сноу стоеше пред Линк и го зяпаше така, сякаш той беше истинска рок звезда. — Просто не знам какво ще направя, ако не танцувам с теб. — Озари го с още една от своите усмивки а ла Снежна кралица. Чувствах се все едно съм попаднал в средата на някой от мокрите сънища на Линк. А може би на Ридли.
Като говорим за вълка…
— Долу лапите, кралице на бала. Това захарче е мое. — Ридли увисна на ръката на Линк и се притисна така плътно до тялото му, че не остана съмнение какво иска да каже.
— Съжалявам, Савана. Може би друг път. — Линк пъхна палките в задния си джоб и се запъти към мястото, което се беше оформило като дансинг, с виещата се около него Ридли. Станахме свидетели на най-великия момент от живота му. Сякаш беше неговият рожден ден.
След като песента свърши, той се качи отново на сцената.
— Имаме още една песен, написана от моя добра приятелка, за някои много специални хора в гимназия „Джаксън“. Знаете за кого говоря. — Сцената се затъмни. Линк разкопча суичъра си, светлините избликнаха отново заедно с първите акорди на китарата. Той носеше тениска на „Ангелите пазители“ с откъснати ръкави; стоеше му нелепо, което явно е била и целта му. Ако майка му можеше да го види сега…
Наведе се към микрофона и започна да пее — всъщност без сам да го знае, напяваше малко чародейско заклинание.
Песента на Лена, тази, която написа за Линк.
С усилването на музиката всички, които носеха униформените „ангелски“ тениски, започнаха да се поклащат и да припяват този „химн“, който се целеше именно в тях. Може би го направи Ридли, а може би не. Каквато и да беше причината, щом песента свърши и Линк метна тениската с крилатия ангел в кладата, имах чувството, че в пламъците изгоря и нещо друго. Всичко, което досега изглеждаше толкова трудно, толкова непреодолимо, сякаш просто изчезна в дима.
Дълго след като „Холи Ролерс“ бяха спрели да свирят, дори когато Линк и Ридли бяха изчезнали някъде, Савана и Емили продължаваха да бъдат мили с Лена, а целият баскетболен отбор отново ми говореше. Огледах се за някакъв знак, за близалка, за нещо такова.
Но нямаше нищо. Само луната, звездите, музиката, светлините и тълпата. С Лена вече не танцувахме, но все още се притискахме един в друг. Люлеехме се лекичко в невидим ритъм и през мен преминаваше силен ток, едновременно горещ и студен. Страх пронизваше тялото ми, течеше по вените ми… Останахме в невидимия си балон, докато из полето се носеше музика. Не бяхме в нашата уютна пещера под завивките, но пак беше съвършено.
Лена се отдръпна от мен внимателно, както правеше, когато беше намислила нещо, и ме погледна изпитателно. Сякаш ме виждаше за пръв път.