— Итън, ще се оправя. Тръгвай! — Лена ме побутна към Линк. Изглеждаше уплашена.
Все още не помръдвах.
— Добре, приятел. Ще я заведа у дома още сега.
Линк ме дръпна за пореден път и двамата се затичахме през тълпата към музея. Бързахме, защото знаехме, че много скоро можеше да загубя единствения си останал родител.
Тичахме през обраслото с треви и бурени поле на „Рейвънуд“ към пътя и към „Дома на загиналите войници“. Въздухът беше изпълнен с дима на оръдията, които гърмяха в битката при Хъни Хил, а през няколко секунди се чуваха изстрели на пушки. Вечерната кампания вървеше с пълна сила. Стигахме почти до края на имението „Рейвънуд“, там, където започваше вече „Грийнбриър“. Виждах жълтите въжета, маркиращи безопасната зона, които проблясваха в тъмнината.
Ами ако бяхме закъснели?
„Домът на загиналите войници“ беше потънал в мрак. С Линк вземахме по две стъпала наведнъж, за да стигнем колкото можем по-бързо до четвъртия етаж. Когато стигнахме до третия, инстинктивно спрях. Линк го почувства — така, както усещаше, че ще му подам топката на баскетболното игрище — и също спря.
— Тук е.
Отново не можех да помръдна. Линк го разбра по лицето ми. Знаеше от какво се страхувах. Бе стоял до мен на погребението на майка ми, пропускайки всички онези лицемерки с белите карамфили, докато аз и татко гледахме към ковчега, сякаш ние също бяхме умрели.
— Ами ако… ако вече е скочил?
— Няма начин. Оставих Ридли при него. Тя няма да му позволи.
Сякаш подът се продъни под краката ми.
Ако тя използва силите си върху теб и ти каже да скочиш от скала, ще скочиш.
Бутнах Линк встрани и тръгнах нагоре по стълбите. Огледах коридора — всички врати бяха затворени, освен една. Лунната светлина се процеждаше по идеално боядисаните чамови дъски на пода.
— Там е — каза Линк, но аз вече го знаех.
Влязох в стаята и изведнъж сякаш се върнах назад във времето. Дамите от ДАР си бяха свършили добре работата. В единия край имаше голяма каменна камина с дълга дървена полица, отрупана със свещи, които като че ли бяха горели доста време, защото бяха покрити с разтекъл се по тях восък. Лицата на войници от армията на Конфедерацията ме гледаха от стари черно-бели снимки, висящи на една от стените, а на стената срещу камината стоеше старо легло с балдахин. Имаше обаче и нещо не на място, което нарушаваше усещането за автентичност. Аромат на мускус, прекалено остър и прекалено сладък. Смесица от опасност и невинност, въпреки че Ридли беше всичко друго, но не и невинна.
Тя беше застанала до отворените врати на балкона, вятърът развяваше русата й коса. Прашните завеси се вееха в стаята, издувани от силния вятър. Сякаш някой вече беше скочил през тях.
— Намерих го — извика Линк към Ридли.
— Виждам. Как е, любовнико? — усмихна се тя с противно сладката си усмивка. Накара ме да се усмихна в отговор, но се овладях и се въздържах.
Запътих се бавно към вратите. Страхувах се, че баща ми може и да не е там. Но беше. Стоеше на тесния ръб, на външната страна на парапета, в бархетната си пижама, бос.
— Татко! Не мърдай.
Патици. На пижамата му имаше зеленоглави патици. Изглеждаше абсолютно нелепо да обръщам внимание на това, като се имаше предвид, че всеки момент можеше да скочи от парапета.
— Не се приближавай повече, Итън, иначе ще скоча. — Звучеше напълно твърд, решен и с по-ясен ум, отколкото беше проявявал през последните месеци. Сякаш беше дошъл на себе си. По това разбрах, че не говореше самият той, поне не изцяло. Ридли му въздействаше със своята сила на убеждението.
— Татко, не искаш да го направиш. Нека ти помогна. — Пристъпих към него.
— Спри там! — изкрещя той, вдигайки ръка, за да ми покаже, че е готов да ме отблъсне.
— Не искаш помощта му, нали, Мичъл? Искаш само да те оставят на мира. Искаш само да видиш отново Лила. — Ридли се облягаше спокойно на стената, държейки отровната си близалка в ръка.
— Не споменавай името на майка ми, вещице!
— Рид, какво правиш? — Линк застана на прага.
— Не се меси, захарче. Това е извън твоята лига.
Направих няколко крачки напред и се озовах между Ридли и баща ми, все едно тялото ми можеше да отблъсне силата й.
— Ридли, защо го правиш? Той няма нищо общо с Лена или с мен. Ако искаш да ме нараниш, ето ме. Но остави баща ми.
Тя отметна назад глава и се засмя, зловещ и едновременно с това, сластен звук.