— Линк, ангелче мое, ти си толкова внимателен към мама.
„Линк“? Жената пред нас определено не беше мисис Линкълн.
Шансът мисис Линкълн да нарече сина си „Линк“ беше толкова голям, колкото този да реши да се разхожда по улиците гола за разнообразие. „Не проумявам защо използваш този глупав прякор, когато си имаш такова достойно име“, казваше тя всеки път, когато някой се обадеше у тях по телефона и потърсеше Линк.
Линк усети ръката на рамото ми и спря. Виждах по лицето му, че и той беше стигнал до същото заключение.
— Мамо?
— Итън, махайте се оттук! Ларкин, Линк, някой да извика чичо Макон! — Лена пищеше. Не можеше да спре. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Втурнах се към нея.
Чух звука от взривяващ се снаряд. После внезапна канонада от пушечни изстрели. Нещо ме блъсна в гърба, силно. Почувствах, че главата ми щеше да се пръсне, после за секунда загубих представа какво се случва около мен.
— Итън! — Чувах гласа на Лена, но не можех да помръдна. Бяха ме ранили. Сигурен бях. Опитвах се да не изгубя съзнание.
След няколко секунди зрението ми се проясни. Лежах на земята, облегнат на голям дъб. Изстрелът явно ме беше запратил към дървото. Опипах се, за да видя къде съм ранен, но по мен нямаше кръв. Не можах да намеря дупката от куршума. Линк беше на няколко метра встрани, подпрян неудобно на друго дърво. Изглеждаше точно така, както се чувствах аз самият. Изправих се и се опитах отново да стигна до Лена, но лицето ми се блъсна в нещо и паднах пак на земята. Сякаш отново бях малък и се удрях в плъзгащата се стъклена врата на Сестрите. Не бях ранен, имаше нещо друго. Друг вид оръжие.
— Итън! — Лена продължаваше да крещи.
Станах на крака и пристъпих бавно напред. Нямаше стъклена врата, но някаква невидима стена обграждаше мен и дървото. Блъсках се в нея и юмрукът ме заболя, но не се чуваше никакъв звук. Удрях дланите си в нея отново и отново. Какво друго можех да правя? Тогава забелязах, че и Линк се блъска срещу своя собствена невидима стена.
Мисис Линкълн ми се усмихна — такава зловеща усмивка дори Ридли не би могла да докара и в най-силните си дни.
— Пусни ги! — Лена вече пищеше.
Внезапно небето се отвори и от облаците буквално се изсипа пороен дъжд, сякаш някой отгоре го изливаше върху нас с кофа. Лена. Косата й се навиваше бясно. Дъждът се превърна в суграшица, която имаше собствена воля и нападна мисис Линкълн от всички посоки. За секунди бяхме мокри до кости.
Мисис Линкълн, или която и да беше, се усмихна. Имаше нещо в тази усмивка… Изглеждаше почти горда.
— Няма да ги нараня. Исках само да спечеля малко време, за да си поговорим. — Над главите ни се чу тътен. Гръмотевица. После още една. — Надявах се да имам шанса да видя някоя от твоите дарби. Как съжалявам само, че не съм била тук, за да ти помогна да ги усъвършенстваш.
— Млъкни, вещице — прекъсна я Лена с леден глас. Никога не бях виждал зелените й очи да светят с такава студена светлина. Бяха пълни с омраза, гняв и отвращение. Изглеждаше така, сякаш искаше да отскубне главата на мисис Линкълн. И определено можеше да го направи.
Най-накрая проумях от какво се беше страхувала Лена през цялата тази година. Тя имаше силата да унищожава. Досега бях виждал само нейната сила да обича. Когато откриеш, че притежаваш и двете, как можеш да разбереш какво да правиш с тях?
Мисис Линкълн се обърна към Лена.
— Почакай да осъзнаеш какво умееш наистина. Как можеш да манипулираш природните стихии. Това е истинският талант на един Самороден, това е общото между нас.
Общото между тях.
Мисис Линкълн погледна към небето, дъждът се стичаше около нея, сякаш държеше в ръка невидим чадър.
— Засега предизвикваш само обикновен дъжд, но скоро ще се научиш да контролираш и огъня. Нека ти покажа. Много обичам да си играя с огън!
Обикновен дъжд? Шегуваше ли се? Бяхме в центъра на мусон!
Мисис Линкълн вдигна ръката си и светкавица прониза облаците, наелектризирвайки небето. Събра три пръста. От всеки от изящно лакираните й пръсти изригна мълния. Едно. Мълния удари земята на около метър от мястото, където беше хванат в капан Линк. Две. Втора мълния подпали дъба зад мен, разцепвайки дънера наполовина. Три. Мълнията удари Лена, която беше вдигнала ръка пред себе си, за да се защити. После рикошира и удари земята в краката на мисис Линкълн. Тревата около нея започна да пуши и да гори.
Мисис Линкълн се засмя и махна с ръка. Пламъците в тревата угаснаха. Тя погледна към Лена, изпълнена с гордост.