— Живяла съм къде ли не. В Ню Орлиънс, Савана, Флорида, няколко месеца във Вирджиния. За малко бях дори и в Барбадос.
Забелязах, че се измъкна от въпроса, но не обърнах много внимание, защото си мислех, че бих убил, за да живея на някое от тези места дори само за едно лято.
— А къде са родителите ти?
— Мъртви са.
Гърлото ми пресъхна.
— Извинявай.
— Няма нищо, всичко е наред. Починали са, когато съм била на две години. Дори не ги помня. Живяла съм с различни мои роднини, най-вече с баба ми. Но тя трябваше да замине за няколко месеца. Затова се преместих при чичо.
— И моята майка почина. При катастрофа с кола. — Не знам защо й го казах. През повечето време се опитвам да не говоря за случилото се.
— Съжалявам.
Аз не отвърнах, че „всичко е наред“. Чувствах, че тя знае — не беше наред.
Стигнахме до черна, захабена от годините порта от ковано желязо. На хълма пред мен, едвам прозиращи през плътната мъгла, се издигаха рушащите се останки на най-старата и най-прочутата плантация в Гатлин, имението „Рейвънуд“. Никога досега не се бях озовавал толкова близо до него. Загасих двигателя. Бурята беше преминала в нещо като мек, постоянен ръмеж.
— Виж, май бурята спря. Вече няма светкавици.
— Сигурна съм, че там, откъдето дойдоха тези, има още.
— Може би. Но за тази вечер представлението приключи.
Лена ме погледна почти с любопитство.
— Така е. Мисля, че тази вечер всичко свърши.
Сега очите й отново изглеждаха различно. Бяха станали по-бледозелени, не толкова ярки и дори някак си по-умалени — не малки, но поне с нормален размер.
Понечих да отворя вратата си, за да я изпратя до къщата, но тя ме спря.
— Не, недей. — Изглеждаше, че се чувства неудобно. — Чичо ми… не обича много посетители. — Е, това не беше голяма изненада.
Вратата ми беше наполовина отворена. Нейната врата беше наполовина отворена. И двамата продължавахме да се мокрим под упорития дъжд, но просто стояхме там и мълчахме. Знаех какво искам да кажа, но знаех и че не мога да го кажа. Не разбирах защо продължавам да стоя така, мокър до кости, пред имението с духовете. Това беше напълно налудничаво, но бях сигурен в едно. Щом тръгнех надолу по хълма и завиех към път номер 9, всичко отново щеше да се промени. Щеше да стане такова, каквото е било винаги — ясно и просто. Нали?
Тя проговори първа:
— Предполагам, трябва да ти благодаря.
— За това, че за малко да те сгазя на пътя?
Лена се усмихна.
— Да, за това. И задето ме докара.
Гледах как ми се усмихва, сякаш бяхме приятели, което беше невъзможно. Изпитах пристъп на паника, задушавах се. Трябваше да се махна оттук.
— Нищо особено. Да, забрави. — Вдигнах качулката на суичъра си и покрих главата си, както прави Емъри, ако иска да се скрие от момиче, което е зарязал, а то му досажда в училище.
Тя ме погледна, разтърси глава и метна спалния чувал към мен може би малко по-рязко, отколкото беше нужно. Усмивката беше изчезнала от лицето й.
— Както и да е. Ще се видим в училище. — Обърна ми гръб, мина през портата и се затича по стръмната кална пътека към къщата. Аз затръшнах вратата на колата.
Спалният чувал лежеше на седалката. Вдигнах го, за да го преместя обратно отзад. Все още миришеше на пушек и мухъл, но сега от него се носеше и леко ухание на лимони и розмарин. Затворих очи. Когато ги отворих, Лена вече беше стигнала до средата на алеята.
Отворих прозореца от моята страна.
— Тя има стъклено око.
Лена погледна отново към мен.
— Какво?
Изкрещях, а дъждът продължаваше да влиза в колата:
— Мисис Инглиш. Трябва да седнеш от другата й страна, иначе постоянно ще те кара да говориш.
Тя ми се усмихна, въпреки че капките дъжд се стичаха по лицето й.
— Може би аз обичам да говоря. — Обърна и забърза по стълбите към верандата на къщата.
Подкарах към разклонението, за да завия в посоката, в която винаги завивах, и да поема по пътя, по който бях поемал през целия си живот. До днес. Изведнъж видях нещо блестящо под седалката до мен. Сребристо копче.
Пъхнах го в джоба си и се запитах какво ли ще сънувам тази нощ.
12.IX
Счупено стъкло
Нищо.
Беше дълъг, спокоен сън без сънища, първият от много дълго време насам.
Когато се събудих, прозорецът беше затворен. Нямаше кал в леглото ми, нито загадъчни песни на айпода ми. Проверих два пъти. Дори в банята ми миришеше само на обикновен сапун.