— Не разбирам. — Краката на Лена се подкосиха и тя се отпусна на колене сред калта и високата трева.
— Винаги си имала избор. Чичо ти го знаеше от самото начало.
— Не ти вярвам! — Лена замахна с ръце. Буци пръст изхвърчаха от земята и се завъртяха във въздуха между тях двете. Вдигнах ръка, за да предпазя очите си, защото във всички посоки летяха камъни и пръст. Опитах се да надвикам бурята, но не бях сигурен, че Лена ме чува.
— Лена, не я слушай. Тя е Мрак. Не я е грижа за никого. Сама ми го каза!
— Защо чичо Макон ще крие истината от мен? — Лена ме погледна така, сякаш само аз знаех отговора.
Но аз не го знаех. Нищо не можех да й кажа.
Тя удари с крак пред себе си. Земята започна да трепери, а после усетих как под стъпалата ми се надига вълна. За пръв път в историята земетресение разтресе окръг Каунти. Сарафина се усмихна. Знаеше, че Лена губи контрол и че тя печели. Небето се освети от множество светкавици.
— Престани, Сарафина! — Гласът на появилия се изневиделица Макон се понесе над полето. — Остави я на мира.
Тази нощ на лунна светлина, Макон изглеждате различно. По-малко като човек и повече като това, което беше. Нещо различно. Лицето му беше по-младо, по-сурово. Готово за битка.
— За дъщеря ми ли говориш? За дъщеря ми, която открадна от мен? — Сарафина се изпъна и започна да огъва пръстите си като войник, който проверява оръжията си преди началото на боя.
— Сякаш някога е значела нещо за теб — отвърна Макон спокойно. Поглади сакото си, което беше безукорно, както винаги. Бу излая от храстите зад него. Днес той изглеждаше точно като това, което беше всъщност — един огромен вълк.
— Макон, поласкана съм, обаче чух, че съм изпуснала тържеството. Рожденият ден на дъщеря ми. Но няма значение. Ще наваксаме, предстои ни Призоваването. Остават два часа и това вече няма да го пропусна за нищо на света.
— Ще бъдеш разочарована, защото не си поканена.
— Жалко. Но аз се самопоканих, а има и още някой, който умира да те види. — Сарафина се усмихна и щракна с пръсти. Внезапно, по същия ненадеен начин, както се появяваше Макон, от мрака изникна друг мъж; облегнат на едно дърво.
— Хънтинг? Откъде те изкопа Сарафина?
Мъжът изглеждаше като Макон, но по-висок и по-млад, с права смолисточерна коса и същата бледа кожа. Но докато Макон приличаше на южняшки джентълмен от друга епоха, този човек беше абсолютно модерен. Облечен изцяло в черно, с пуловер, дънки и кожено яке, тип „бомбър“ — истинска филмова звезда, която можеш да видиш на корицата на някой таблоид. Но едно се набиваше на очи. Той също беше Инкуб, и то не от добрия вид — ако въобще имаше нещо такова. Каквото и да беше Макон, Хънтинг беше нещо различно.
Мъжът докара някакво жалко подобие на усмивка и започна да обикаля около Макон.
— Братко. От дълго време не сме се виждали.
Макон не отвърна на усмивката му.
— Недостатъчно дълго. Не съм изненадан, че си в нейната компания.
Хънтинг се изсмя грубо и силно.
— А с кого очакваш да бъда? С дружинка светли чародейци като теб ли? Направо е абсурдно — да вярваш, че можеш просто така да се отвърнеш от това, което си. От семейното си наследство.
— Направих своя избор, Хънтинг.
— Избор? Така ли го наричаш? — Брат му се засмя отново, продължавайки да кръжи около Макон. — По-скоро е фантазия. Не можеш да избираш какво да бъдеш, братко. Ти си Инкуб. И независимо дали си решил да се храниш с кръв или не, все пак си създание на Мрака.
— Чичо Макон, това, което тя каза, вярно ли е? — Лена не прояви интерес към братската среща.
Сарафина се изсмя пискливо.
— Поне веднъж в живота си кажи истината на момичето, Макон.
Макон я погледна непреклонно.
— Лена, не е толкова просто.
— Да, но вярно ли е? Имам ли избор? — От мокрите й, завити на масури къдрици капеше обилно вода. Разбира се, Макон и Хънтинг бяха абсолютно сухи. Хънтинг се усмихна и запали цигара. Очевидно се наслаждаваше на ситуацията.
— Чичо Макон, вярно ли е? — настоя Лена.
Макон погледна към нея, въздъхна отчаяно и отклони очи встрани.
— Да, имаш избор, Лена, доста сложен избор. Избор с тежки последствия.
Внезапно дъждът спря. Въздухът застина. Ако това беше ураган, ние се намирахме в окото му. Знаех какво чувства Лена дори без да чувам гласа й в главата си. Щастие, защото най-накрая притежаваше единственото нещо, което винаги беше искала — възможността да избере собствената си съдба. Гняв, защото беше загубила единствения човек, на когото винаги беше вярвала.