Какво правеше? Хранеше ли се от брат си? Не знаех дори дали това е възможно. Но каквото и да вземаше от него Хънтинг, това явно изтощаваше силите на Макон. Лена изпищя. Ужасен, смразяващ кръвта писък.
Хънтинг се отдръпна от тялото на Макон. Макон лежеше в калта, а дъждът се изливаше върху него. Чу се гърмеж от оръдеен изстрел. Потръпнах, осъзнавайки колко наблизо тече битката. Възстановката се приближаваше към нас, в посока към „Грийнбриър“. Войските на Конфедерацията се готвеха за последния си удар.
От гъсталака се чу ръмжене, различно и едновременно с това познато. Бу Радли. Той се хвърли, лаейки, срещу Хънтинг, за да защити господаря си. Точно в мига, в който щеше да го захапе, тялото на Ларкин започна да се извива, превръщайки се в купчина змии, препречващи пътя на Бу към Хънтинг. Змиите съскаха и се увиваха една в друга. Бу не осъзнаваше, че те са просто илюзия и може да мине през тях. Отстъпи с гневно ръмжене, което даде на Хънтинг възможността, от която се нуждаеше. Той се дематериализира отново, появи се внезапно зад Бу и го удари с нечовешката си сила. Кучето се разтресе, докато безуспешно се опитваше да се бори с Демона. Хънтинг беше прекалено силен. Той захвърли встрани изнемощялото кучешко тяло точно до все още безжизнения Макон. Бу беше вцепенен. Кучето и господарят му лежаха в калта безмълвни.
— Чичо Макон! — изпищя Лена.
Хънтинг прокара пръсти през косата си и разтърси глава, ободрен. Ларкин се преобрази отново в обичайната си форма и оправи коженото си яке. Двамата изглеждаха като пристрастени наркомани, току-що взели дозата си.
Ларкин погледна Луната, а после и часовника си.
— Минава и половина. Наближава полунощ.
Сарафина протегна ръце нагоре, сякаш искаше да прегърне небето.
— Шестнайсетата луна, шестнайсетата година.
Хънтинг се ухили на Лена. По лицето му имаше кръв и кал.
— Добре дошла в семейството.
Лена нямаше никакво намерение да се присъединява към това семейство. Виждах го съвсем ясно. Тя се изправи, цялата мокра до кости, покрита с кал от предизвикания от самата нея яростен порой. Черната й коса се виеше около тялото й. Лена едвам устояваше на вятъра, олюляваше се, сякаш всеки момент краката й щяха да се отлепят от земята и тя щеше да изчезне в черното небе. Може би наистина щеше да го направи. Вече нищо не би могло да ме изненада.
Ларкин и Хънтинг се придвижиха бавно в сенките, докато накрая застанаха от двете страни на Сарафина, лице в лице срещу Лена. Сарафина пристъпи към нея. Лена вдигна ръка.
— Спри. Веднага.
Сарафина не спря. Лена сви ръката си в юмрук. Огнен откос излезе от него и премина през високата трева. Пламъците се разгоряха и издигнаха преграда между майката и дъщерята. Сарафина застина, не очакваше, че Лена е способна на нещо повече от това да пусне малко дъжд и вятър.
— Никога не съм крила нещо от теб, за разлика от любимото ти семейство. Обясних ти вариантите и ти казах истината. Може и да ме мразиш, но все още съм твоя майка. И мога да ти предложа единственото нещо, което те не могат. Бъдеще със смъртен.
Пламъците се издигнаха още по-нагоре. Огънят се разрастваше, сякаш имаше собствена воля, докато заобиколи напълно Сарафина, Ларкин и Хънтинг. Лена се засмя. Мрачен смях, като на майка й. Дори от другата страна на поляната звукът ме накара да потръпна.
— Не е нужно да се преструваш, че те е грижа за мен. Всички знаем каква кучка си, майко. Мисля, че за това сме на едно мнение.
Сарафина сви устни и ги изду напред, като че ли се готвеше за целувка. Огънят промени посоката си и мина с бясна скорост през бурените, за да обгради Лена.
— Кажи го така, както го мислиш, скъпа. Вложи малко повечко сърце.
Лена се усмихна.
— Ще изгориш вещица? Какво клише.
— Ако исках да те изгоря, Лена, отдавна щеше да си мъртва. Помни, ти не си единствената Самородна по природа.
Лена пристъпи бавно напред и пъхна ръка в пламъците. Не трепна, дори остана напълно безизразна. После постави и другата си ръка в огъня. Вдигна ръцете си над главата, събра огъня и го задържа, все едно беше топка. След това го запрати с цяла сила. Право към мен.
Огънят се разби в дъба зад гърба ми, подпалвайки клоните по-бързо, отколкото ако бяха сухи подпалки. Пламъците се устремиха към ствола. Аз се запрепъвах, докато се опитвах да се махна от пътя им. Продължих да вървя напред, докато стигнах до стената на невидимия ми затвор. Но тя вече не беше там. Влачех краката си през сантиметри кал из полето. Огледах се и видях Линк, паднал на няколко метра встрани от мен. Дъбът зад него гореше дори по-силно от моя. Пламъците се издигаха в тъмното небе и започнаха да се разпростират из полето около нас. Впуснах се към Лена. Не можех да мисля за нищо друго. Линк запълзя към майка си. Само Лена и огнената линия стояха между Сарафина и нас. За момент ми се стори, че ще е достатъчно.