Докоснах Лена по рамото. Би могла да се стресне от допира в този мрак, но тя явно знаеше, че съм аз. Дори не погледна към мен.
Обичам те, Лена.
Итън, не казвай нищо. Тя може да чуе всичко. Не съм сигурна, но ми се струва, че винаги го е можела.
Погледнах през полето, но през пламъците не виждах нито Сарафина, нито Хънтинг и Ларкин. Знаех, че са там и че вероятно ще се опитат да убият всички ни. Но бях с Лена и за един миг само това имаше значение.
— Итън! Бягай и повикай Риан. Чичо Макон има нужда от помощ. Не мога да я задържа още дълго.
Втурнах се да тичам, преди да довърши изречението. Каквото и да беше направила преди Сарафина, за да прекъсне връзката между нас, вече беше без значение. Лена беше отново в сърцето и в ума ми. Докато тичах през неравното поле, само това беше важно за мен.
И фактът, че вече беше почти полунощ. Затичах се още по-бързо.
И аз те обичам. Побързай…
Погледнах часовника си. 11:25. Удрях отново и отново по вратата на „Рейвънуд“ и натисках като луд полумесеца отгоре. Нищо не ставаше. Ларкин сигурно беше направил нещо на печата на прага, макар да не знаех как е успял.
— Риан! Лельо Дел! Бабо!
Трябваше да намеря Риан. Макон беше пострадал, а Лена можеше да бъде следващата. Не бях в състояние да предвидя какво би могла да направи Сарафина, когато Лена й откаже. Линк се строполи на стълбите зад мен.
— Риан не е тук.
— Тя доктор ли е? Трябва ни помощ и за мама.
— Не. Тя е… Ще ти обясня после.
Линк започна да обикаля трескаво по верандата.
— Това, което се случва, истина ли е?
Да помисля. Трябва да помисля. Бях сам. Тази нощ „Рейвънуд“ беше истинска крепост. Никой не можеше да проникне вътре, поне не и смъртен, а не можех да предам Лена. Обадих се по телефона на единствения човек, който според мен нямаше да има проблем да се забърка с двама тъмни чародейци и един кървав Инкуб по средата на свръхестествен ураган. Човек, който донякъде също беше такова свръхестествено природно бедствие. Ама.
Телефонът звънеше, но никой не отговаряше от другата страна.
Няма никой. Ама сигурно още е при баща ми.
11:30. Имаше само още един човек, който можеше да ми помогне, но това си беше изстрел напосоки. Звъннах в библиотеката.
И Мариан не е там. Тя щеше да знае какво да правим. Какво става, по дяволите! Тя никога не напуска тази библиотека, дори след края на работното време.
Линк продължаваше да крачи нервно около мен.
— Естествено, че нищо не е отворено! Виж колко е часът. А и е празник. Битката при Хъни Хил, помниш ли? Може би просто трябва да слезем до безопасната зона и да потърсим парамедиците.
Погледнах към него, имах чувството, че бях ударен от мълния.
— Празник е. И нищо не е отворено — повторих след него.
— А-ха. Тъкмо го казах. Какво ще правим? — Линк изглеждаше напълно отчаян.
— Линк, ти си гений.
— Знам, човече, но това как ще ни помогне!
— Къде е Бричката?
— Не е далече.
Линк запали двигателя. Бричката се задави, както обикновено, но потегли. „Холи Ролерс“ продължаваха да забиват на сцената, но този път звучаха доста зле. Ридли, момиче, трябваше да поработиш по-сериозно върху тоя номер с масовата хипноза.
Линк подкара колата по чакълестия път и после ме погледна.
— Къде отиваме?
— В библиотеката.
— Но нали е затворена?
— Другата библиотека.
Линк кимна, все едно е разбрал, въпреки че не беше. Но той би тръгнал с мен така или иначе, точно както в добрите стари времена. Бричката пълзеше по изронения път, като че ли бе понеделник сутрин и ние закъснявахме за училище. Само дето не беше.
Часовникът не лъжеше. 11:40.
Когато спряхме пред сградата на Историческото общество, Линк дори не се опита да разбере. Изхвърчах от колата, преди още той да спре диска на „Холи Ролерс“. Успя да ме настигне едва когато завивах зад ъгъла в мрака зад втората най-стара сграда в Гатлин.