— Това не е библиотеката.
— Прав си.
— Това е ДАР.
— Вярно.
— Който ти мразиш.
— А-ха.
— Майка ми идва тук всеки ден.
— Точно така.
— Пич, какво правим на това място?
Пристъпих към решетката и пъхнах ръката си през нея. Тя премина през метала — поне през това, което приличаше на метал. Отстрани изглеждаше все едно ръката ми е ампутирана до китката. Линк ме сграбчи.
— Човече, Ридли сигурно е сложила нещо в питието ми. Защото, кълна се, ръката ти… видях как ръката ти… Забрави, явно халюцинирам.
Издърпах ръката си и размърдах пръстите си пред лицето му.
— Линк, след всичко, което видя тази нощ, сега ли реши, че халюцинираш? — Проверих колко е часът. 11:45. — Нямам време да ти обяснявам, но оттук нататък ще става още по-странно, да знаеш. Ще слезем долу в библиотеката, но тя не е обикновена библиотека. Може да ти дойде в повече, затова няма проблем, ако искаш да ме изчакаш в колата. — Линк се опитваше да схване какво му казвам, което не беше лесно, защото говорех адски бързо. — Идваш ли?
Той погледна към решетката. Без да каже и дума, пъхна ръката си вътре. Тя изчезна до лакътя му.
Явно идваше.
Минахме през прага и погледнахме към старите каменни стълби.
— Хайде. Трябва да вземем книгата.
Линк се изсмя нервно, докато вървеше след мен.
— Да вземем книгата? От библиотеката?
Факлите се запалиха от само себе си, докато слизахме към мрака. Взех една от металното й гнездо и я подадох на Линк. Грабнах друга и тичешком се запътих надолу. Факлите пламваха една по една, докато стъпихме в центъра на помещението. Колоните се откроиха в сумрака, думите „DOMUS LUNAE LIBRI“ се появиха в сянката на входната стена, където ги бях видял и предишния път.
— Лельо Мариан! Тук ли си?
Тя ме потупа по рамото зад гърба ми. Подскочих от изненада и за малко да се стоваря върху Линк. Той изпищя и изпусна факлата си. Стъпках пламъците, за да не се разпространи огънят.
— Божичко, д-р Ашкрофт! Изкарахте ми ангелите. Честно, за малко да се изпусна.
— Съжалявам, Уесли. Итън, да не си си загубил ума? Или си забравил коя е майката на това бедно момче?
— Мисис Линкълн е в безсъзнание, Лена е в опасност, Макон пострада тежко. Трябва да вляза в „Рейвънуд“, но не мога, а не намерих и Ама. Налага се да мина през тунелите.
Отново бях станал малко момче. Говорех на Мариан, но сякаш исках помощ от мама.
— Не мога да направя нищо. Не мога да ти помогна. По един или друг начин Призоваването ще стане тази нощ. Не мога да спра часовника. Не мога да спася Макон или майката на Уесли, или когото и да е друг. Нямам право да се намесвам. — Погледна към Линк. — Съжалявам за майка ти, Уесли. Наистина.
Линк изглеждаше напълно отчаян. Аз тръснах глава и връчих на Мариан най-близката факла от стената.
— Не разбираш. Не искам да правиш нищо, освен това, което влиза в задълженията на библиотекаря на чародейската библиотека.
— Какво?
Погледнах я многозначително.
— Искам да доставиш една книга в „Рейвънуд“. — Наведох се, протегнах се към една от купчините с книги на пода и взех първата попаднала ми под ръка книга. „Пълен справочник на отровните билки и заклинания“.
Мариан още не схващаше.
— Тази нощ?!
— Да, тази нощ. Точно сега. Макон ме помоли да му я донеса лично. Преди полунощ.
— Библиотекарят е единственият смъртен, който знае къде се намират тунелите за чародейската библиотека. — Мариан ме погледна лукаво и взе книгата от ръката ми. — Май това съм аз. Какъв късмет, нали?
С Линк последвахме Мариан през лъкатушещите тунели на „Lunae libri“. В началото броях дъбовите врати, през които минавахме, но след шестнайсетата спрях. Тунелите бяха като лабиринт, всеки беше абсолютно различен от другите. Имаше много ниски проходи, през които с мъка пълзяхме, и високи коридори, които като че ли изобщо нямаха таван. Това буквално беше друг свят. Някои пасажи бяха съвсем груби, без никаква украса по простата зидария, други бяха по-скоро като вестибюл в замък или музей — с гоблени и древни карти в рамки и с маслени картини по стените. При други обстоятелства щях да спра, за да прочета какво пише на месинговите табелки под портретите. Може би бяха прочути чародейци, кой знае. Единственото общо между всички тунели беше миризмата на пръст и някакво друго, по-различно време. Не мислех, че времето може да мирише, но явно можеше. Не помнех и колко пъти Мариан извади ключа във формата на полумесец, магическия ключ, който носеше на кръста си, за да отваря безбройните врати.