Лежах в леглото си, гледах към синия си таван и си мислех за зелени очи и черна коса. За племенницата на стария Рейвънуд. Лена Дюшан, име, ромолящо като дъждец.
Колко далече може да се отнесе едно момче, нали?
Когато Линк се появи, вече го чаках отвън. Метнах се в колата и кецовете ми потънаха в мократа постелка под краката ми, от която се разнасяше ужасна миризма. По-ужасна от обичайната за Бричката, нещо доста трудно да се постигне. Линк поклати укорително глава. Извиних му се още веднъж.
— Съжалявам, човече. Опитах се да я изсуша вчера след училище.
— Все едно. Просто ми направи услуга и се стегни, защото си почнал да изперкваш и скоро всички ще говорят за теб, а не за племенницата на стария Рейвънуд.
За миг си помислих дали да не премълча вчерашната случка, но имах нужда да разкажа на някого.
— Видях я.
— Кого?
— Лена Дюшан.
Линк ме погледна с недоумение.
— Племенницата на стария Рейвънуд.
Докато стигнахме до училищния паркинг, вече бях разказал на Линк цялата история. Е, може би не съвсем цялата. Дори най-добрите приятели си имат своите тайни. Не мога да кажа, че се върза на всичко, но в края на краищата, кой би го направил? В някои моменти аз самият не си вярвах. Но макар да не бе наясно с всички подробности, Линк имаше точна представа за друго нещо. Възможните щети. Докато се вървяхме към момчетата от класа, верният ми приятел се опита да ме успокои.
— Всъщност нищо особено не е станало. Просто си я закарал до тях.
— Нищо особено?! Ама ти слушаш ли ме въобще? Сънувам я от месеци и изведнъж се оказва, че тя е…
Линк ме прекъсна:
— Не си я свалял или нещо такова, нали? Не си влязъл в Къщата на духовете. И дори не си видял… нали се сещаш кого? — Дори не можеше да се насили да каже името му. Едно беше да се мотаеш с красиво момиче независимо от ситуацията. Съвсем друго да имаш нещо общо със стария Рейвънуд.
Поклатих глава.
— Не, но…
— Знам, знам. Оплескал си нещата. Само казвам, че трябва да си траеш, пич. Всичко това не бива да се разчува. Не е нужно никой друг да разбира каквото и да било.
Знаех, че ще бъде трудно. Не знаех, че ще бъде невъзможно.
Докато отварях вратата на кабинета по английски език, все още мислех за всичко — за нея, за това, че всъщност нищо кой знай какво не беше станало. За Лена Дюшан. Може би беше свързано с начина, по който носеше нелепата си верижка с всички тези дрънкулки и как ги докосваше — сякаш всяка една от тях значеше нещо специално за нея. Може би беше начинът, по който носеше тези стари кецове, независимо дали беше облечена с дънки или с рокля, сякаш във всяка една минута можеше да побегне. Или беше свързано с факта, че когато погледнех към нея, се чувствах по-далече от Гатлин от когато и да било. Може би беше това.
Сигурно, когато съм се замислил за тези неща, съм спрял да ходя и някой се блъсна в мен. Само че този път не беше като парен валяк, както обикновено ме връхлита Емили, а по-скоро като цунами. Сблъскахме се, силно. В секундата, в която се докоснахме, лампите на тавана примигнаха и над главите ни се посипа дъжд от искри.
Присвих се, за да ги избегна. Тя не.
— Да не се опитваш да ме убиеш втори път за два дни, Итън? — В стаята настана мъртвешка тишина.
— Какво? — едвам успях да проговоря.
— Казвам, да не се опитваш да ме убиеш отново?
— Не те видях.
— И вчера вечерта така каза.
Вчера вечерта. Две малки думички, които могат завинаги да променят живота ти в „Джаксън“. Въпреки че все още оставаха достатъчно работещи лампи, имах чувството, че двамата сме осветени от силен прожектор и очите на всички са приковани в нас. Усещах, че се изчервявам.
— Съжалявам. Искам да кажа… — измърморих нещо неясно. Звучах като пълен идиот. Тя изглежда се забавляваше, но не спря, а влезе в стаята. Остави чантата си с книги на същия чин, на който сядаше вече цяла седмица, право пред мисис Инглиш. От страната на всевиждащото й „добро око“.
Добре, схванах идеята. Никой не можеше да казва на Лена Дюшан къде да седи или да не седи. Каквото и да си мислех за рода Рейвънуд, това поне не можеше да й се отрече. Настаних се на мястото до нея, точно в средата на Ничията земя. Както правех вече цяла седмица. Само дето този път тя ми говореше и всичко изглеждаше някак по-различно. Не различно в лош смисъл, а някак плашещо различно.