— Достатъчно. — Мисис Инглиш обърна „доброто си око“ към нас и ние млъкнахме.
Лена се намести на стола си и той проскърца шумно по пода. Аз се наклоних напред, опитвайки се да бъда като стена между нея и групичката на Емили, все едно можех с тялото си да отблъсна злобните им коментари.
Не можеш.
Какво? Изправих се стреснато отново назад. Огледах се наоколо, но никой не ми говореше, всъщност никой в класа не говореше. Погледнах към Лена. Тя беше все още наполовина скрита от страниците на тетрадката си. Супер. Не ми стигаше, че сънувам истински момичета и чувам въображаеми песни. Сега имах и гласове в главата си.
Това, което ставаше с Лена, ме притесняваше. Предполагам, че се чувствах донякъде виновен. Емили и групичката й от идолопоклоннички нямаше да я мразят толкова, ако не се бях намесил.
О, щяха.
Ето пак. Гласът беше толкова тих, че едвам го чувах. Идваше като че ли някъде откъм тила ми.
Еден, Шарлот и Емили продължаваха да пускат гадните си шегички, но Лена дори не мигаше, сякаш докато продължаваше да пише в тетрадката си, успяваше да ги отблъсква от себе си.
— Харпър Ли може би казва, че не можете наистина да разберете някого, ако не се поставите на негово място. Какво мислите за това? Кой ще каже?
Харпър Ли никога не е живяла в Гатлин.
Ахнах и почти подскочих на мястото си. Емили ме погледна, сякаш се бях побъркал.
Лена вдигна ръка, за да отговори.
— Мисля, че трябва да дадеш шанс на хората. Преди директно да минеш към омразата и отричането им. Не си ли съгласна, Емили? — Погледна към нея с усмивка.
— Ти, малък изрод такъв — изсъска тихо Емили.
Нямаш си и най-малка идея.
Вперих очи в Лена. Вече не пишеше в тетрадката, сега дращеше по ръката си. Не ми беше нужно да го видя, знаех какво е. Друго число. 151. Запитах се какво ли означава и защо го пише на ръката си, а не в тетрадката. После сведох глава отново към „Сребърният сърфист“.
— Да поговорим за Бу Радли. Защо смятате, че той оставя подаръци за децата на Финч?
— Ами защото е същият като стария Рейвънуд. Сигурно се опитва да примами децата в къщата си, за да ги убие — прошепна Емили, достатъчно силно, за да я чуе Лена, но не достатъчно, за да стигне до мисис Инглиш. — После ще сложи телата им в катафалката си, ще ги закара някъде далече и ще ги зарови.
Млъкни.
Чух отново гласа в главата си и нещо друго. Някакъв пукащ звук, но много слаб.
— И има такова откачено име — Бу Радли. Откъде са го взели?
— Права си, толкова е зловещо, че никой вече не го използва.
Настръхнах. Знаех, че говореха за стария Рейвънуд, но също така намекваха и за Лена.
— Емили, защо не спреш за малко, а? — опитах се да се намеся.
Тя присви очи и ме прониза със злобен поглед.
— Той е смахнат, куку, изрод… Целият му род са такива и всички го знаем.
Казах да млъкнеш.
Пукането ставаше по-силно и звучеше все повече като стържене. Огледах се. Какъв беше този шум? По-странно беше обаче, че изглежда никой друг не го чуваше — както и гласа.
Лена гледаше право пред себе си, но челюстта й беше стегната. Беше се съсредоточила неестествено в някаква невидима точка на стената, сякаш не виждаше нищо друго, освен нея. Стаята започна да се смалява, да се затваря около първата редица.
Чух как столът на Лена проскърца отново по пода. Тя стана от мястото си и се запъти към шкафа с книги под прозореца, където имаше електронна острилка. Започна да остри молива си, или по-скоро се преструваше, че го прави, сякаш се опитваше да отложи неизбежното — присъдата на журито на мажоретките от гимназията „Джаксън“.
— Името му било Мелхизедек.
Спри.
Продължавах да чувам стърженето.
— Баба ми каза, че това е зло име.
Спри, спри, спри.
— Подхожда му.
СТИГА!
Гласът стана толкова силен, че направо прокънтя в главата ми. Стъргането спря. Изведнъж из въздуха полетяха стъкла и се разпръснаха наоколо. Без видима причина се беше счупил прозорец — онзи прозорец точно срещу нашата редица с чинове, до който стоеше Лена и остреше молива си. Точно до Шарлот, Еден, Емили и мен. Те изпищяха и залегнаха на пода. Тогава осъзнах какъв беше пукащият звук. Електрическо напрежение. Дребни парченца стъкло се силеха върху нас, докато най-накрая прозорецът падна целия в класната стая, сякаш някой го беше бутнал отвън със сила.