Не се страхувах от „Рейвънуд“, дори да се окажеше, че имението е наистина така зловещо, както изглеждаше отстрани. Необяснимите загадки са част от атмосферата на Юга; всеки град си има своята къща с духове, а ако разпитате повечето хора, поне една трета от тях ще се закълнат, че са виждали призраци веднъж-дваж в живота си. Освен това живея с Ама, чиито религиозни убеждения включват боядисване на капаците на прозорците в онази смесица от синьо и зелено — като океана, известна тук в Юга като „призрачното синьо“, защото се смята, че гони злите духове. Ама, която прави амулети от торбички с конски косми и пръст. Така че нямам проблем със загадките и необяснимото. Но старият Рейвънуд… Това беше нещо съвсем друго.
Стигнах до портата и поставих колебливо ръка на изтърканото желязо. Вратата изскърца и се отвори. И не се случи нищо. Нямаше светкавици, нямаше взрив, нямаше бури. Не знам какво бях очаквал, но ако бях научил нещо за Лена досега, то беше да очаквам неочакваното и да действам предпазливо.
Ако преди месец някой ми беше казал, че ще мина през тази порта, ще се изкача по хълма и че въобще кракът ми ще стъпи на земята на „Рейвънуд“, щях да го обявя за луд. В град като Гатлин, където можеш почти безпогрешно да предвидиш какво ще се случи през следващите няколко години, това беше последното, което би ми хрумнало. Единствения път, когато бях идвал тук, успях да стигна не по-далеч от портата. Колкото повече приближавах до самото имение, толкова по-ясно виждах, че всичко тук се разпада. Голямата къща приличаше на обикновена южняшка плантация, отговаряща напълно на представите на хората от Севера след всички тези години, в които са гледали филми като „Отнесени от вихъра“.
Имението беше все така впечатляващо, поне по размер. Обградено от палми и кипариси, то изглеждаше като място, където хората седят отпред на верандата, пият ментов джулеп и играят карти по цял ден. Или поне щеше да изглежда така, ако не се разпадаше. И ако не беше „Рейвънуд“.
Беше построено в стил гръцки ренесанс, малко необичайно за Гатлин. Нашият град е пълен с къщи във федерален стил — така „Рейвънуд“ се открояваше още повечето15.
Огромни бели дорийски колони с лющеща се боя — белег за пълна липса на грижа за къщата от години — крепяха покрива, който се извисяваше прекалено остро на една страна и създаваше впечатлението, че сградата е наклонена като старица, страдаща от артрит. Покритата веранда беше разцепена от едната страна и почти отделена от къщата, заплашваща да се срути, ако някой стъпи малко по-тежко върху нея. Бръшлянът растеше толкова плътно по стените, че на места беше почти невъзможно да се видят прозорците отдолу. Сякаш самата земя се опитваше да погълне къщата и да я върне обратно в пръстта, върху която е била изградена.
Отпред стърчеше трегер — онази част от гредата, която можеше да се види над вратата на някои много стари сгради. Забелязах някакви знаци, издълбани по него. Символи. Приличаха на кръгове и полумесеци, може би бяха фазите на Луната. Пристъпих предпазливо напред по скърцащите стълби, за да ги погледна по-отблизо. Поназнайвам нещо за трегерите. Майка ми беше историк, специалист по Гражданската война, и по време на безбройните ни походи до всяко историческо място на ден път от Гатлин ми показваше постоянно особеностите на местните къщи. Тя ми беше казала, че такива трегери се срещат често в старите къщи и в замъците на Англия и Шотландия. Откъдето бяха дошли много от местните хора, преди да станат местни.
Никога преди обаче не бях виждал трегери с издълбани символи по тях. Те приличаха повече на йероглифи, обграждащи нещо като дума на език, който не можах да разпозная. Може би тя означаваше нещо важно за поколенията Рейвънуд, който бяха живели тук, преди това място да започне да се разпада.
Поех си дълбоко дъх и прескочих останалите стъпала по две наведнъж. Струваше ми се, че така намалявам наполовина шанса да пропадна на някое от тях. Протегнах се към медната халка, висяща от лъвска уста, която служеше като чукало на вратата, и почуках. После почуках отново и отново, и отново. Лена не си беше вкъщи. Значи все пак бях сбъркал.
Но после я чух, познатата мелодия. „Шестнайсет луни“. Лена беше някъде тук.
Натиснах патинираната желязна дръжка на вратата. Тя издаде звук като тежко стенание, а от другата страна на вратата се чу потракването на резето. Приготвих се за среща с Макон Рейвънуд, човека, когото май никой в града не беше виждал, поне доколкото аз знаех. Но вратата не се отвори.
15
Гръцкият ренесанс — неокласицизмът — се развива в Щатите до около 1850 г. Федерален стил — разцветът му в САЩ е от 1780 до 1830 г.; наричан е в Англия още и „георгиански“ по името на крал Джордж III. При него има повече заемки от римската архитектура. — Б.пр.