— Наистина. — Беше като в сънищата. Можех да чуя гласа й, само че този път тя беше тук, плачеше в обрасналата с бурени градина в средата на нищото, вместо да се изплъзва от ръцете ми.
Отместих голяма плетеница от клони. И ето я, свита във високата трева. Беше покрила главата си с едната ръка, а с другата стискаше здраво тревата под себе си, сякаш се страхуваше, че ако се пусне, ще полети. Сивата й рокля се мокреше в калната локва под нея. По лицето й се лееха сълзи.
— Тогава защо не го направи?
— Кое?
— Да си тръгнеш!
— Исках да се уверя, че си добре. — Приседнах до нея. Земята беше изненадващо твърда. Пъхнах ръка под себе си и открих, че съм седнал на някаква гладка каменна плоча, скрита под калната избуяла растителност.
Тъкмо когато се облегнах назад, Лена се изправи. Аз станах и тя се отпусна отново долу. Доста неловко. Такова беше всяко мое действие, щом се отнасяше за нея. Сега вече и двамата бяхме полегнали, облегнати на лакти, и гледахме към небето. То беше станало сиво, обичайният цвят на небето над Гатлин през сезона на ураганите.
— Всички ме мразят.
— Не всички. Аз не те мразя. Нито Линк, най-добрият ми приятел.
Мълчание.
— Дори не ме познаваш. Дай си време, не след дълго и ти ще ме намразиш.
— Аз почти не те прегазих, нали? Трябва да съм мил с теб, иначе можеш да ме пратиш в затвора.
Шегата ми май не се получи. Но тя се появи — най-незабележимата усмивка, която бях виждал в живота си.
— Това е първото нещо в списъка със задачите ми. Ще съобщя незабавно за инцидента на дебелака, който седи по цял ден в колата си пред супермаркета. — Лена погледна отново към небето. Аз гледах нея.
— Дай им шанс. Не всички са лоши. Искам да кажа, сега са лоши. Но просто завиждат. Знаеш го, нали?
— Да бе, сигурно.
— Не, наистина, така е. — Хвърлих й поглед през високата трева. — Аз ти завиждам.
Тя разтърси глава.
— Тогава си луд. Няма за какво да ми завиждаш, освен ако не си падаш по това да обядваш всеки ден сам.
— Ти си живяла къде ли не!
Лена ме погледна с недоумение.
— Е, и? Ти вероятно си ходил на едно и също училище и си живял в една и съща къща цял живот.
— Да, и в това е проблемът.
— Повярвай ми, това не е проблем. Аз знам всичко за проблемите.
— Била си на различни места, видяла си толкова много неща. Бих убил за такъв живот.
— Да, и винаги съм била сама. Ти имаш най-добър приятел. Аз имам куче.
— Но ти не се страхуваш от нищо и никого. Правиш и казваш каквото искаш. Всички наоколо се страхуват да бъдат самите себе си.
Лена посочи черния лак на показалеца си.
— Понякога ми се иска да се държа като всички други, но не мога да променя това, което съм. Опитвала съм. Но никога не нося правилните дрехи и не казвам правилните думи, и някак всичко винаги се обърква. Просто искам да бъда себе си и все пак да имам приятели, които да забелязват дали съм дошла на училище, или ме няма.
— О, те забелязват. Поне днес със сигурност. — Тя почти се засмя на последната ми реплика. Почти.
— Исках да кажа, да забелязват по добрия начин.
Аз забелязвам.
Какво?
Дали си дошла на училище или не.
— Тогава предполагам, че си луд. — Но когато каза тези думи, звучеше така, сякаш се усмихваше.
Гледах я и знаех, че вече няма никакво значение дали ще имам запазено място на обяд в стола. Не можех да го обясня, но тя самата, това, което ставаше с нея и с нас, беше много по-голямо от всичко останало. Не можех да стоя и да гледам как я съсипват. Не и нея.
— Знаеш ли, винаги е така. — Лена говореше на небето. Един самотен облак блуждаеше във все по-смрачаващата се сиво-синя шир над нас.
— Облачно ли?
— Не, в училище — за мен. — Вдигна ръка и помаха. Облакът като че ли се понесе в посоката, в която тя му показа. Дългите й ръкави закриваха очите й. — Не че чак толкова ме интересува дали ме харесват. Просто не искам да ме намразват веднага. — Сега облакът се въртеше в кръг.
— Тези идиотки? След няколко месеца Емили ще има нова кола, Савана ще получи нова корона, Еден ще боядиса косата си в нов цвят, а Шарлот ще има… не знам, бебе, татуировка или нещо друго, и всичко това ще бъде просто стара, забравена история. — Лъжех и тя го знаеше. Помаха отново с ръка. Сега облакът приличаше повече на леко нащърбен кръг, а после се превърна в луна.