— Знам, че са идиотки. Разбира се, че са. Всички тези изрусени коси и глупавите малки металически чантички.
— Точно така. Те са глупачки. На кого му пука за тях?
— На мен. И това ме дразни. Затова и аз съм глупачка. Това ме прави многократно по-глупава от русите глупачки. Аз съм глупава, глупава, глупава… — Махна пак с ръка и облакът луна отмина.
— Това е най-глупавото нещо, което съм чувал. — Погледнах я с ъгълчето на окото си. Тя се опитваше да не се засмее. За минутка и двамата просто си лежахме там.
— Знаеш ли кое е глупаво? Имам книги под леглото си. — Произнесох го така, сякаш бе нещо, което казвам постоянно.
— Какво?
— Романи. Толстой. Селинджър. Вонегът. И ги чета. Нали се сещаш чета, защото искам.
Тя се подпря на лакти и ме стрелна с очи.
— Нима? А какво мислят за това приятелчетата ти от отбора?
— Да кажем, че пазя някои тайни за себе си и когато съм с тях, просто гледам да целя коша и да си мълча.
— Естествено. Забелязах, че в училище се придържаш към комиксите. — Стараеше се да звучи небрежно. — „Сребърният сърфист“. Видях, че го четеш. Точно преди да се случи… онова.
Забелязала си?
Да, забелязах.
Не знаех дали продължаваме да си говорим, или си въобразявам всичко, но все пак не бях чак толкова луд — поне не още.
Лена се върна на предишната тема.
— И аз чета. Предимно поезия.
Представих си я как чете стихове, излегната на леглото, въпреки че имах проблем с идеята за нормално легло в Къщата на духовете.
— Така ли? Чел съм Буковски. — Не лъжех, две стихотворения се броят, нали?
— Имам всичките му книги.
Знаех, че не иска да говорим за това, което беше станало, но не издържах повече. Трябваше да разбера.
— Ще ми кажеш ли?
— Какво да ти кажа?
— Какво стана там?
Последва дълго мълчание. Лена седна и започна да скубе тревата около себе си. После се завъртя по корем и ме погледна право в очите. Лицето й беше на сантиметри от моето. Лежах там, без да мърдам, опитвайки се да мисля само за това, което щеше да ми каже.
— Наистина не знам. Такива неща се случват покрай мен, понякога. Не мога да ги контролирам.
Като сънищата. — Наблюдавах лицето й и търсех и най-малкия знак, че си е спомнила.
— Като сънищата. — Каза го, без да мисли, и веднага след това трепна и погледна към мен, стресната от думите си.
— Ти помниш сънищата.
Лена скри лицето си с ръце.
Надигнах се и приседнах до нея.
— Знам, че си ти, и ти знаеш, че съм аз. Знаела си през цялото време за какво говоря. — Дръпнах ръцете от лицето й и по тялото ми премина лек ток.
Ти си момичето.
— Защо вчера не ми каза нищо?
Не исках да знаеш.
— Защо? — Думата прозвуча прекалено високо в тишината на градината. А когато Лена погледна към мен, лицето й беше бледо и тя изглеждаше различно. Уплашена. Очите й бяха като морето преди буря по крайбрежието на Каролина.
— Не очаквах да бъдеш тук, Итън. Мислех, че това са просто сънища. Не знаех, че си истински.
— Но след като разбра, че съм аз, защо не каза нещо?
— Животът ми е твърде сложен. Не искам да обърквам и твоя, нито живота на когото и да било друг. — Нямах представа за какво говори. Все още докосвах ръката й, бях погълнат изцяло от това усещане. Почувствах грубия камък под нас и се вкопчих в ръба му, за да дойда отново на себе си. Само че ръката ми напипа нещо малко и кръгло, залепено за долната част на камъка. Бръмбар или парче скала. То се откърти от камъка и остана в дланта ми.
И тогава усетих удара. Ръката на Лена стисна силно моята.
Какво става, Итън?
Не знам.
Всичко около мен се промени, сякаш се озовах на съвсем друго място. Бях в градината, но и не бях в нея. Уханието на лимони също изчезна. Сега усещах мирис на пушек…
Беше полунощ, но небето гореше. Пламъците стигаха до облаците, тласкаха напред и все по-напред огромни стълбове дим, поглъщайки всичко по пътя си. Дори луната. Земята беше превърната в тресавище. Изгорена пепелива земя, напоена от дъждовете, които предшестваха огъня. Само да бе заваляло и днес. Женевиев се давеше от дима, който изгаряше гърлото й толкова силно, че не можеше да диша. Калта залепваше по долната част на роклята й и на почти всяка стъпка тя се препъваше, но се насилваше да продължи да върви.