— Не знам. Може да е опасно. Наистина се чувствах така, все едно бях там. Очите ми още парят от пушека. — Беше права. Не бяхме напускали градината, но и аз почувствах, че бях попаднал там, в средата на пожара. Усещах пушека в дробовете си, но дори това нямаше значение в момента за мен. Исках да разбера. Трябваше да разбера.
Продължавах да държа медальона в ръката си.
— Хайде де, мислех, че си по-смела. — Предизвиквах я. Тя отвори широко очи, но протегна ръка напред. Пръстите й се допряха до моите и усетих как топлината от нейната ръка премина в моята. Побиха ме тръпки и косъмчетата по кожата ми настръхнаха, сякаш по тялото ми протече силен ток. Не знаех как да опиша състоянието си по друг начин.
Затворих очи и зачаках. Нищо. Отворих очи.
— Може би просто сме си въобразили. А може и да са му свършили батериите.
Лена ме погледна укорително, все едно бях Ърл Пети в час по алгебра, който се държи идиотски както обикновено.
— Може би не можеш да казваш на нещо такова кога и какво да прави. — Изправи се и се изтупа от тревата и пръстта. — Трябва да вървя.
Спря за миг и погледна надолу към мен.
— Знаеш ли, не си такъв, какъвто очаквах. — Обърна се и тръгна между лимоновите дръвчета към другия край на градината.
— Чакай! — провикнах се след нея, но тя продължи да върви. Опитах се да я настигна и се запрепъвах из корените на дърветата и храсталаците.
Когато стигна до последното лимоново дръвче, Лена спря.
— Недей.
— Какво „недей“?
Тя не поглеждаше към мен.
— Остави ме, докато всичко все още е под контрол.
— Не разбирам за какво говориш. Сериозно. А се опитвам, повярвай ми.
— Забрави.
— Смяташ, че си единственият човек на света със сложен характер и проблеми в живота?
— О, не. Но съм малко по-специална. — Отново се обърна. Поколебах се, но поставих ръка на рамото й. Беше топло от лъчите на залязващото слънце. Усещах костите й под ризата. В този момент тя ми се стори така крехка, каквато беше в сънищата ми. Беше странно, защото когато застанеше срещу мен, можех да мисля само за това колко силна изглежда. Може би имаше нещо общо с очите й.
Останахме така за миг, докато най-накрая тя се предаде и се обърна към мен. Опитах отново.
— Виж. Тук става нещо. Сънищата, песента, ароматът, а сега и медальонът. Като че ли е предопределено да бъдем приятели.
— Аромат ли каза? — Лена ме погледна с ужас. — В същото изречение с „приятели“?
— Технически погледнато, е различно изречение.
Тя хвърли поглед към ръката ми и аз бързо я свалих от рамото й. Но не можех да я пусна да си отиде. Погледнах я право в очите, наистина я погледнах, може би за пръв път, откакто се познавахме. Зелената бездна изглеждаше толкова дълбока, толкова далечна, та се уплаших, че никога няма да я достигна, дори да имам цял живот пред себе си. Замислих се как ли би звучала в този случай теорията на Ама за „очите са прозорец на душата“.
Прекалено е късно, Лена. Ти вече си ми приятел.
Не може да бъде.
Заедно сме във всичко това.
Моля те. Трябва да ми повярваш. Не сме.
Тя погледна встрани и сведе глава към лимоновото дръвче. Изглеждаше нещастна.
— Знам, че не си като тях. Но има неща, неща за мен, които не можеш да разбереш. Не знам защо сме свързани по този начин. Не знам защо сънуваме еднакви сънища, не повече от теб.
— Но аз трябва да разбера какво става…
— След пет месеца ще навърша шестнайсет. — Протегна към мен ръката си, където както обикновено беше изписано число. 151. — Остават сто петдесет и един дни. — Нейният рожден ден. Променящите се числа. Тя броеше дните до рождения си ден. — Не знаеш какво означава това, Итън. Не знаеш нищо. След този ден може би няма да съм тук.
— Но сега си.
Лена гледаше с празен поглед покрай мен към „Рейвънуд“. Когато проговори, сякаш все още не ме виждаше.
— Харесваш ли онзи писател, Буковски?
— Да — отговорих леко смутено.
„Не се опитвай“.
— Не разбирам.
— Това е написано на гроба му. — Само след миг се скри зад каменната стена. Пет месеца. Нямах представа за какво говореше, но разпознах чувството в стомаха си.
Паника.
Докато мина и аз през вратата в стената, Лена вече беше изчезнала, сякаш никога не бе идвала тук. След себе си остави само лекото носещо се из въздуха ухание на лимони и розмарин. Естествено, колкото повече тя се опитваше да избяга от мен, толкова по-твърдо бях решен да я настигна.