— Не ми се карай, Ама. И без това ми е тъпо, че трябва да тръгвам на училище.
Тя постави с трясък на масата пред мен гигантска чаша с портокалов сок и друга, още по-голяма, с мляко — необезмаслено мляко, единствения вид, който пием тук.
— Нямаме ли шоколадово? — Пия го така, както някои хора пият „Кока-Кола“ или кафе. Дори рано сутрин винаги си търся поредната захарна доза от моя наркотик.
— С.В.И.К.В.А.Й. — Ама обича да решава кръстословици — колкото по-големи, толкова по-добре — и произнася думите така, сякаш в момента ги попълва в празните квадратчета. Толкова натъртва на всяка буква, че тя се забива като с чук в главата ми. — Стига си мрънкал, момченце. И да не ти е хрумнало да си подадеш главата навън, без да си изпил цялото мляко!
— Слушам, сър!
— Виждам, че вече си се облякъл.
Всъщност не бях. Просто бях нахлузих дънките си и поредната вехта тениска, както правя през повечето дни. Тениските обаче винаги са различни; днешната е с „Харлей Дейвидсън“. Обут съм в същите черни кецове „Чък Тейлър“, които нося от три години насам.
— Мислех, че ще се подстрижеш. — Гласът на Ама беше кавгаджийски, но колкото и да опитваше, тя не можеше да скрие загрижеността и искрената си привързаност към мен.
— Кога съм го казал?
— Не знаеш ли, че очите са прозорец към душата?
— Може би не искам никой да наднича в моята душа.
Ама ме наказа с още една чиния бекон. Моята „баба“ е около метър и петдесет висока и сигурно по-стара от драконовия порцелан, макар на всеки свой рожден да обяснява, че навършва петдесет и три години. Ама е всичко друго, но не и мила възрастна дама. Има абсолютна власт в тази къща.
— Хм… Е, млади господинчо, ако смяташ, че ще излезеш в това време с мокра коса, жестоко си се объркал. Не ми харесва тази буря. Сякаш вятърът носи насам нещо лошо. Нещо, което няма да изчезне скоро. Нещо със собствена воля.
Обърнах превзето очите си нагоре. Ама има странна представа за живота. Когато изпада в някое от „своите“ настроения, тя се „изключва“ от света, както казваше мама преди. Убежденията й са смесица от религия и суеверие, каквато може да има само тук, в Юга. Когато Ама се „изключи“, по-добре е човек да не попада на пътя й. Точно както е по-добре да се правиш, че не забелязваш амулетите, които закача по первазите на прозорците, и куклите, които поставя в чекмеджетата на шкафовете.
Изядох още едно яйце и завърших с истинска закуска за шампиони — препечен сандвич, пълен с яйца, бекон и конфитюр накуп. След като натъпках и това в устата си, погледнах по навик към дъното на коридора. Вратата на кабинета на татко вече беше затворена. Баща ми пише нощем и спи на един стар диван в кабинета си по цял ден. Така е, откакто миналия април мама почина. Би могъл и да е вампир; поне така каза леля Каролин, когато ни гостува през пролетта. Може би щях да го видя едва утре. Ако тази врата се затвореше, никой нямаше право да го безпокои по никакъв повод, докато той сам не решеше да излезе.
Колата на Линк, Бричката, както гордо я нарича, беше вече на улицата пред нас, с работещ двигател. От нея гърмеше музика. Ходех на училище с Линк всеки ден — той е най-добрият ми приятел още от детската градина, след като в автобуса ми даде половината си кексче „Туинки“. Едва по-късно разбрах, че половинката, която ми беше дал, била паднала преди това на пода. И двамата изкарахме книжки това лято, но Линк е човекът с колата. Ако Бричката може да се нарече кола де.
Поне двигателят й бумтеше толкова шумно, че заглушаваше бурята.
Ама застана на прага. Ръцете й бяха поставени на ханша в очевидно неодобрение.
— Не смей да пускаш тази силна музика тук, Уесли Джеферсън Линкълн! Не си мисли, че няма да се обадя на майка ти и да й разкажа какво прави в мазето цяло лято, когато беше на девет години.
Линк потръпна. Почти никой не го нарича с истинското му име, освен майка му и Ама.
— Да, госпожо.
Външната ни врата се затръшна. Линк се засмя и потегли рязко. Гумите изсвистяха по мокрия асфалт, когато зави покрай бордюра. Като че ли бягахме от местопрестъпление, което общо взето е обичайният начин на каране на приятеля ми. Само дето никога не успявахме да избягаме много далече.
— Какво си правил в мазето ни на девет години?
— Какво съм правил в мазето ви на девет години? — Линк повтори въпроса — знак, че няма да ми отговори, и намали музиката, което беше супер, защото тя беше ужасна, а след малко той щеше да ме попита дали ми харесва, както прави всяка сутрин. Проблемът на неговата група — „Кой гръмна Линкълн?“ — е, че всъщност никой от тях не може да свири на какъвто и да било инструмент, нито пък да пее. Но Линк говори само за своите барабани и как след като завърши, ще се премести в Ню Йорк и ще запише албум. Разбира се, това никога няма да се случи. Всъщност по-вероятно е да уцели коша на баскетболното игрище от двеста метра разстояние пиян и с вързани очи.