Тя плъзна чинията към мен и ме погледна, но сякаш без да ме вижда. Започнах да се тъпча бързо с изстиналото пюре и пиле. Няма нещо, което Ама да мрази повече от останала в чинията храна. Опитвах се да се държа на разстояние от специалния й черен молив — втори номер, който използва само за кръстословиците си и държи винаги толкова наострен, че наистина може да ми пробие кожата и да ми пусне кръв. Тази вечер определено имаше шанс да го вкара в действие.
Слушах равномерното барабанене на дъжда по покрива. В стаята нямаше достатъчно звуци. Ама почукваше с молива си по масата.
— Девет букви. Ограничение или болка, причинени вследствие на грешна постъпка.
Погледна ме отново. Загребах още една пълна лъжица с пюре. Знаех какво ще последва.
— Н.А.К.А.З.А.Н.И.Е. Например, ако закъснееш за училище, ще бъдеш наказан да не излизаш от къщи.
Чудех се кой се е обадил да й каже, че съм закъснял. Или по-скоро, кой не се е обадил. Тя подостри молива си в старата си автоматична острилка, която държеше на кухненския плот, въпреки че той нямаше никаква нужда от това. Все още съзнателно отказваше да ме „види“, погледът й се плъзгаше покрай мен, което беше много по-лошо, отколкото ако ме погледнеше сърдито право в очите.
Станах от масата и се приближих до нея. Прегърнах я силно, въпреки че тя се правеше на разсеяна и не ми обърна внимание.
— О, хайде, Ама. Не се сърди. Сутринта валеше много. Не би искала да караме бързо в такова време, нали?
Тя повдигна укорително вежди, но изражението й омекна.
— Е, изглежда, че ще вали до деня, в който подстрижеш тая коса, така че по-добре измисли някакъв начин да стигаш на училище преди звънеца.
— Да, госпожо. — Прегърнах я още веднъж и се върнах при студеното си пюре. — Няма да повярваш какво стана днес в училище. Имаме ново момиче в нашия курс. — Не знам защо й го казах. Предполагам, още не можех да си го избия от главата.
— Смяташ, че не знам за Лена Дюшан? — Задавих се с бисквитената торта. Лена Дюшан. Произнесено с южняшки акцент в унисон с капките дъжд. От начина, по който Ама закръгли буквите в името, звучеше така, сякаш в него имаше една сричка повече — Дюша-ай-н.
— Така ли се казва? Лена?
Ама побутна към мен чаша с шоколадово мляко.
— Да. И не, това не е твоя работа. Не бива да се занимаваш с неща, от които си нямаш понятие.
Ама винаги говори с гатанки и никога не ти казва нещо повече от това, което тя самата иска. Не съм бил в къщата й в Уейдърс Крийк — едно от местата с мрачна слава в нашия окръг, заобиколено най-вече от блата — откакто бях дете, но знам, че повечето хора от града ходят при нея. Ама е най-прочутата гледачка на карти таро не само в Гатлин, но и на стотици километри наоколо, също както майка й преди това и баба й, и прабаба й. Шест поколения гледачки на карти. Гатлин е пълен с богобоязливи баптисти, методисти и петдесетници, но и те не могат да устоят на съблазънта на картите, на възможността да повлияят на хода на своята съдба. Защото именно това вярват, че може да направи една могъща гледачка на карти. И затова Ама е сила, с която всички се съобразяват.
Понякога намирам някой от нейните ръчно приготвени амулети в чекмеджето с чорапите си или висящи над вратата на кабинета на баща ми. Само веднъж я попитах за какво служат. Когато намери някой от тях, татко се шегува с Ама, но съм забелязал, че никога не ги сваля. „По-добре да си в безопасност, отколкото да съжаляваш.“ Предполагам, че има предвид в безопасност от Ама, защото тя може да накара всекиго да съжалява, и то много.
— Знаеш ли нещо друго за нея?
— По-добре гледай себе си. Някой ден ще пробиеш дупка в небето и цялата вселена ще се стовари върху ти. И тогава всички ще имаме голям проблем.
Баща ми се появи в кухнята по пижама. Наля си чаша кафе и си взе кутия с кадаиф от шкафа. Още беше с жълтите тапи за уши, които си слага, за да спи спокойно. Щом е на кадаиф, това означава, че за него „денят“ тепърва започва. Тапите за уши са знак, че има още време до началото му. Започна да яде бързо, както обикновено.