— Не я пускай! — предупреди ме Ама.
— Няма — провикнах се аз през виещия вятър. — Лельо Туайла, къде си?
Тъмните очи на леля Туайла се появиха преди нежното й лице и отрупаните й с гривни ръце. Преди сплетената й на плитки коса, в която се редуваха мъниста с талисмани. И преди редиците обеци, които се поклащаха на ушите й.
— Итън се нуждае от нея! — опитах се да надвикам аз вятъра, дъжда и огъня.
Великите се взираха в нас, но не реагираха.
За разлика от „Книгата на луните“.
Почувствах пулсиращото й сърце, силата и яростта, които се излъчваха от нея и преминаваха в тялото ми като отрова.
Не я пускай.
Образи преминаха през очите ми.
Женевиев държи книгата и произнася думите, които ще върнат Итън Картър Уейт при нея — макар и само за секунда, и ще донесат проклятие на семейството й за поколения наред.
Ама и аз — изговаряме същите думи, застанали над тялото на Итън Лоусън Уейт, нашия Итън.
Очите му се отварят и очите на чичо Макон се затварят.
Ейбрахам застанал над книгата, докато огънят заплашва да погълне „Рейвънуд“ в далечината, гласът на брат му Джонас, който го умолява да спре, точно преди той да го убие.
Виждах всичко това.
Всички тези хора, които книгата бе засегнала и наранила. Хората, които познавах, и другите, които ми бяха чужди. Усещах как отново се отдръпва от мен и изпищях — този път по-силно.
Ама сграбчи книгата, покри ръцете ми с нейните. На местата, където кожата й докосваше корицата, чувствах как тя гори. Очите й се насълзиха, но тя не пусна книгата.
— Помогнете ни! — изкрещях към небето.
Но не небето ми отговори.
В мрака се материализира Женевиев Дюшан, мъгливата й фигура изглеждаше толкова плътна, че създаваше илюзията, че бе възможно да я докоснеш.
Дай ми я.
Ама също я виждаше — бе очевидно от смутеното й изражение. Но аз бях единствената, която можеше да я чуе. Дългата й червена коса се вееше от вятъра по начин, който изглеждаше едновременно невъзможен и напълно правилен.
Аз ще я взема. Тя не принадлежи на този свят. Никога не е била истински част от него.
Исках да й подам книгата — за да я предаде на Итън и да спра болката, която изпитваше Ама.
Но Женевиев бе тъмен чародеец. Трябваше само да погледна в жълтите й очи, за да си го спомня.
Ама трепереше.
Женевиев протегна ръка. Ами ако направех грешен избор? Итън никога нямаше да получи книгата и аз никога вече нямаше да го видя…
Откъде да знам, че мога да ти се доверя?
Женевиев ме погледна с изпълнените си с болка очи.
Ще разбереш само ако го направиш.
Великите се вглеждаха отгоре към нас, но нямаше как да разбера дали ще ни помогнат. Смъртните ръце на Ама горяха редом до моите чародейски и „Книгата на луните“ не беше по-близо до Итън, отколкото когато неотдавна се намираше в ръцете на Ейбрахам Рейвънуд.
Понякога имаш само един избор.
Понякога просто трябва да скочиш.
Или да пуснеш това, в което си се вкопчил…
Вземи я, Женевиев.
Отдръпнах ръцете си и Ама направи същото.
Книгата направо подскочи, сякаш чувстваше, че това бе единствената възможност да избяга. Тя отхвръкна към външния кръг, където Джон и Линк се държаха за ръце.
Сияещата зелена светлина все още бе там и Джон фокусира погледа си върху книгата.
— Не мисля така!
Той изстреля лъч светлина, която рикошира обратно в средата на кръга и чакащите ръце на Женевиев. Тя затвори мъглявите си длани около нея и книгата сякаш потръпна.
Не и този път.
Затаих дъх, вслушвайки се във виковете на Ама.
Женевиев притисна книгата до гърдите си и се разтвори във въздуха.
Сърцето ми спря.
— Ама! Тя я взе!
Не можех да мисля, да чувствам или да дишам. Бях направила погрешен избор. Никога вече нямаше да видя Итън. Коленете ми се огънаха и усетих, че се строполявам на земята.
Чух раздиране на въздуха и една ръка ме хвана през кръста.
— Лена, виж — каза Линк.
Избухнах в сълзи и погледнах към него. Свободната му ръка сочеше небето.
Женевиев бе там, в мрака, а червената й коса се рееше зад нея. Тя подаваше „Книгата на луните“ на Сула, която я поемаше в ръцете си.