Женевиев ми се усмихна.
Можеш да ми вярваш. Съжалявам. Толкова съжалявам.
И изчезна, оставяйки Великите да се носят в небето след нея като някакви гиганти.
Ама притисна изгорелите си ръце до гърдите и се втренчи в семейството си от другия свят. Светът, в който бе заседнал Итън. По лицето й се стекоха сълзи, докато зеленият блясък загасваше около нас.
— Предайте тази книга на момчето ми, чувате ли?
Чичо Абнър докосна шапката си, изпращайки й поздрав.
— Да знаеш, че чакаме пая си, Ама. Един от онези лимонените, с белтъчния крем, ще ми се отрази добре.
Ама изхлипа за последно и краката й я предадоха и се превиха под нея. Подхванах я, за да не се свлече съвсем. Гледах как дъждът угася огъня и Великите изчезват. Нямаше как да знам какво щеше да стане сега. Само едно нещо знаех със сигурност.
Итън вече имаше шанс.
Останалото зависеше от него.
Книга трета
Итън
Трийсета глава
Изгубеното време
Лена, тук ли си? Можеш ли да ме чуеш? Аз чакам. Знам, че скоро ще намериш книгата. Няма да повярваш какво е това място. Имам чувството, че живея в десетхилядигодишен храм — или крепост. Няма да повярваш и какъв е този тип. Приятелят ми Ксавие. Поне си мисля, че ми е приятел. Той прилича на десетхилядигодишен монах. Или някакъв вид древен праисторически прилеп, ако са съществували такива. Знаеш ли какво е да чакаш в свят, където времето не тече? Минутите са като векове — като вечност — само че е по-ужасно, защото не можеш да ги различиш едни от други. Откривам, че броя разни неща. Несъзнателно. Това е единственият начин, по който мога да отмервам времето.
Шейсет и две пластмасови копчета. Единайсет скъсани наниза — с от по четиринайсет до трийсет и шест перли. Сто и девет стари бейзболни картички. Девет батерии. Дванайсет хиляди седемстотин петдесет и четири долара и три цента от шест различни държави. Или може би шест различни векове.
Повече или по-малко.
Не знам как да изчислявам дублоните.
Тази сутрин броих стиропорените зрънца, падащи през разкъсания шев на една играчка жаба. Не знам откъде Ксавие е намерил това нещо. Стигнах до деветстотин деветдесет и девет и после изгубих бройката и трябваше да започна отначало.
Така прекарах днешния ден.
Както казах, човек може да полудее, докато седи и чака времето да мине в място без време. Когато намериш „Книгата на луните“, Лена, ще разбера веднага. Ще се махна в мига, в който мога. Държа нещата си приготвени до отвора на пещерата. Картата на леля Пру. Празна манерка от уиски и табакера за тютюн.
Не питай.
Можеш ли да повярваш, че след всичко, което преживяхме, книгата продължава да застава между нас? Знам, че ще я намериш. Някой ден.
Ще я намериш.
И аз ще чакам.
Не бях сигурен дали мислите за Лена караха времето да минава по-бързо или по-бавно. Но нямаше значение. Не можех да спра да мисля за нея, дори да се опитах. А се опитвах — като играех шах със зловещите фигури, които Ксавие бе събрал. Или му помагах да каталогизира всичко — от капачките на бутилки и мраморни топчета до древни чародейски книги. Днес бяха наред камъните. Ксавие сигурно имаше стотици от тях, от необработени диаманти, големи като ягоди, до кварцови късове и обикновени камъни.
— Важно е да описваме внимателно всичко, което имам. — Ксавие добави три големи въглена към списъка.
Взирах се в камъните пред мен. Чакъл, би казала Ама. Точно правилният нюанс сиво за алеята на Дийн Уилкс. Запитах се какво ли прави Ама точно сега. И майка ми. Двете жени, които ме бяха отгледали в два напълно различни свята, а не можех да видя нито едната от тях.
Вдигнах шепата си, пълна с прашен чакъл.
— Защо ги събираш тези? Това са обикновени камъчета.
Ксавие изглеждаше шокиран.
— Камъните имат сила. Те попиват чувствата и страховете на хората. Дори и спомените им.
Не се нуждаех от нечии чужди страхове. Имах си достатъчно свои.
Посегнах към джоба си и извадих оттам черния камък. Потърках гладката му повърхност между пръстите си. Това бе камъкът на Сула. Бе с формата на сълза, докато онзи на Лена бе по-закръглен.