— Ето — подадох го на Ксавие. — Можеш да го добавиш към колекцията си.
Бях почти сигурен, че нямаше да ми е нужен за обратното пресичане на реката. Или щях да открия пътя си обратно към дома, или никога нямаше да си тръгна оттук. Някак си го знаех, въпреки че не знаех нищо друго.
Ксавие се втренчи в камъка.
— Запази го, мъртвецо. Тези не са…
Изведнъж вече не чувах нищо от думите му. Зрението ми се размаза, черната кожа на Ксавие и камъкът в дланта ми започнаха да се мърдат, докато се сляха заедно в една-единствена тъмна сянка.
Сула седеше на стара разклатена маса, маслена лампа осветяваше малката стая. Пред нея имаше тесте карти, подредени в две редици — Картите на провидението, всяка белязана с черно врабче в ъгъла, запазената марка на Сула. Висок мъж седеше срещу нея, гладката му глава блестеше на светлината.
— Кървящото острие. Гневът на слепия мъж. Обещанието на лъжеца. Откраднатото сърце — намръщи се Сула и поклати глава. — Мога да ти кажа, нито една от тез не е добра. Никога няма да постигнеш туй, което търсиш. А ако го откриеш, още по-лошо ще стане.
Мъжът прокара нервно едрите си ръце по голия си скалп.
— Какво означава това, Сула? Спри да шикалкавиш.
— Означава, че никога няма да ти дадат туй, което искаш, Ангелус. Съветът на пазителите не се нуждае от карти, за да разбере, че нарушаваш правилата им.
Ангелус се отблъсна рязко от масата.
— Не ми е нужно те да ми дават това, което искам. Имам други Пазители зад гърба си. Пазители, които искат да бъдат повече от прости писари. Защо трябва да бъдем принуждавани да записваме историята, когато можем да бъдем тези, които я създават!
— Не можеш да промениш картите. Само туй знам.
Ангелус се взираше в красивата жена със златиста кожа и тънки плитчици.
— Думите могат да променят нещата, пророчице. Просто трябва да ги сложиш в правилната книга.
Нещо привлече вниманието на Сула и за момент тя се разсея. Внучката й се бе свила зад вратата, подслушвайки. Всяка друга вечер баба й нямаше да има нищо против. Амари бе на седемнайсет, по-голяма, отколкото бе самата Сула, когато се научи да гледа на карти. Но Сула не искаше момичето да вижда този мъж. В него имаше нещо зло. Не й бяха нужни карти, за да види това.
Ангелус понечи да се изправи, едрите му ръце бяха стиснати в юмруци. Сула потупа картата на върха на колодата, на която имаше нарисувани чифт златни порти.
— Това е дива карта.
Мъжът се поколеба.
— Какво означава?
— Означава, че понякога сами творим съдбата си. Неща, които картите не виждат. Зависи от това коя страна на портите избереш.
Ангелус вдигна картата и я смачка с ръка.
— Вече доста дълго стоя отвъд тях.
Вратата се затръшна и Амари се показа от скривалището си.
— Кой беше този, бабо?
Старата жена вдигна смачканата карта и я приглади с ръце.
— Пазител от север. Мъж, който иска повече, отколкото който и да е трябва да има.
— Какво иска?
Очите на Сула се срещнаха с тези на момичето и за миг се поколеба дали да й отговори.
— Да овладее съдбата си. Да промени картите.
— Но човек не може да промени картите.
Сула се извърна, спомняйки си какво бе видяла в деня, в който се роди Амари.
— Понякога можеш. Но винаги има цена, която трябва да се плати.
Когато отворих очи, Ксавие се бе надвесил над мен с притеснено изражение.
— Какво видя, мъртвецо?
Черният камък бе топъл в ръката ми. Стиснах го по-силно, сякаш той някак можеше да ме доведе по-близо до Ама. До спомените, затворени под лъскавата му черна повърхност.
— Колко пъти Ангелус е променял „Хрониките на чародейците“, Ксавие?
Пазителят на портите извърна очи и започна да извива нервно дългите си пръсти.
— Ксавие, отговори ми.
Погледите ни се срещнаха и в неговия видях болка и огорчение.
— Прекалено много.
— Защо го прави?
Какво можеше да спечели от това?