— Не съм сигурен. Всичко ми е като в мъгла.
— Косата й златиста ли е? — Ксавие обичаше всичко златно и златисто.
— Не — отвърнах аз. Бях доста сигурен, въпреки че не можех да си спомня защо. Взрях се в стената пред себе си и отворих очи. — Има къдрици. Много, много къдрици.
— Момичето?
— Да — кимнах аз и погледнах към каменистите образувания в горната част на пещерата. — Лена.
— Казва се Лена?
Пак кимнах, а по лицето ми се стекоха сълзи. Бях толкова облекчен, че все още помня името й.
Побързай, Лена. Не ми остава много време.
Когато видях отново гарвана, вече бях забравил. Спомените ми бяха като сънища, само че никога не спях. Наблюдавах Ксавие. Броях копчета и описвах монети. Взирах се в небето.
Точно това се опитвах да правя и в момента, но глупавата птица продължаваше да грачи и да пърха с огромните си криле.
— Махай се.
Той изграчи още по-силно.
Завъртях се и замахнах с ръка към него. И тогава видях, че книгата лежи в пръстта пред мен.
— Ксавие — казах аз с треперлив глас. — Ела тук.
— Какво има, мъртвецо? — провикна се той от вътрешността на пещерата.
— „Книгата на луните“. — Вдигнах я. Тя беше топла в ръцете ми, но не ме изгори. Спомнях си, че трябваше да стане така.
Докато държах книгата, спомените нахлуха като река в главата ми. Тази книга ме бе върнала вече веднъж от света на мъртвите, а сега отново ми връщаше живота. Спомнях си всяка подробност. Местата, на които бях ходил. Нещата, които бях правил. Хората, които обичах.
Виждах ясно изящното лице на Лена. Очите й, златно и зелено, лунният сърп — рожденият й белег — на бузата й. Помнех мириса на лимони и розмарин, на буря, силни ветрове и спонтанни подпалвания. Всичко, което правеше Лена — момичето, което обичам.
Отново бях цял.
Знаех, че трябва да напусна това място, преди то да ме призове завинаги.
Вдигнах книгата в двете си ръце и я понесох към пещерата. Беше време за сделка.
С всяка стъпка книгата натежаваше в ръцете ми. Това обаче не ме забави; нищо не можеше, не и сега. Не и след като вече бях на края на пътя си.
Портите на Отвъдното съдилище се издигаха пред мен, прави и високи.
Сега разбирах защо Ксавие бе толкова обсебен от златото. Портите бяха в мръсночерно-кафяво, но под него виждах проблясъците на златото. Те се издигаха в застрашителни кули нагоре и май не водеха на място, където човек би поискал да отиде.
— Изглеждат толкова зли.
Ксавие проследи погледа ми до върховете на кулите.
— Те са такива, каквито са. Силата не е нито добра, нито зла.
— Може и да е вярно, но това място е зло.
— Итън. Ти си силен смъртен. Имаш повече живот в себе си, отколкото всеки мъртвец, когото съм срещал.
Някак си това не ми подейства успокояващо.
— Не мога да отворя Портите, ако не го желаеш истински. — Думите на Ксавие прозвучаха зловещо.
— Трябва да отида. Трябва да се върна при Лена, при Ама и Линк. И при баща ми, и Мариан, и Лив, и всички…
Виждах лицата им, на всички. Чувствах се заобиколен от тях, от техните души и от моята. Помнех какво беше да живея сред тях, моите приятели.
Помнех какво е да си жив.
— Лена. Момичето със златните къдрици? — попита с любопитство Ксавие.
Нямаше смисъл да се опитвам да обяснявам, не и на него. Само кимнах — струваше ми се по-лесно.
— И ти я обичаш?
Това явно го интересуваше още повече.
— Да. — В това нямаше съмнение. — Обичам я до края на вселената и на обратно. Обичам я от този свят до следващия.
Той премигна безизразно.
— Добре. Това е много сериозно.
Изпитах желание да се усмихна.
— Аха. Опитах се да ти кажа. Така е.
Той дълго се взира в мен и най-накрая кимна.
— Добре. Последвай ме.
После изчезна нагоре по прашната пътека пред мен. Последвах го по виещия се път, по почти невъзможното скално стълбище. Катерехме се, докато стигнахме до тясна скала, която изчезваше сякаш в нищото. Когато се опитах да надникна над ръба на скалата, видях само облаци и мрак.
Пред мен се издигаха внушителните черни порти. Не виждах нищо отвъд тях. Но чувах ужасяващи звуци — дрънчаха вериги, гласове виеха и плачеха.