— Звучи като ада.
Ксавие поклати глава.
— Не е адът. Само Отвъдното съдилище, домът на Съвета на пазителите.
Той застана пред мен, препречвайки ми пътя към Портите.
— Сигурен ли си, че искаш да сториш това, мъртвецо?
Кимнах, без да отклонявам поглед от безформената му фигура.
— Човешко момче на име Итън. Приятелю. — Очите му станаха бледи и стъклени, сякаш изпадаше в някакъв транс.
— Какво има, Ксавие? — Бях нетърпелив, но страхът ми бе още по-голям. И колкото по-дълго стоях отвъд, слушайки ужасните звуци от това, което се вършеше вътре, каквото и да бе то, толкова по-лошо ми ставаше. Боях се, че ще изгубя самообладание — или ще се предам и ще се откажа — и ще пропилея всичко, което Лена бе преживяла, за да ми прати „Книгата на луните“.
Той не ми обърна внимание.
— Предлагаш ли ми сделка, мъртвецо? Какво ще ми дадеш, ако отворя Портите? Как ще платиш пътя си до Съвета на пазителите?
Просто стоях там.
Ксавие отвори очи и ми изсъска:
— Книгата. Дай ми книгата.
Дадох му я, но не можах да отдръпна ръцете си от нея. Сякаш аз и книгата бяхме едно, но същевременно бяхме вече свързани и с Ксавие.
— Какво…
— Приемам този дар и в замяна отварям Портите на Отвъдното съдилище. — Тялото на Ксавие се олюля и той се строполи на земята.
— Добре ли си, Ксавие?
— Шшш… — Звукът, идващ от купчината дрехи пред мен, бе единственият знак, че все още беше жив.
Чух друг звук, като от падане на скали или сблъсък на коли, но всъщност просто Портите се отваряха. Струваше ми се, че не бяха отваряни от хиляди години. Наблюдавах как черните стени ми разкриват пътя към света вътре.
Вълна на облекчение, изтощение и адреналин накара сърцето ми да затупти бясно, една мисъл продължаваше да препуска в съзнанието ми.
Скоро трябва да свърши.
Това навярно бе най-трудната част. Платих на Лодкаря. Прекосих реката. Намерих книгата. Извърших размяната.
Стигнах до Съвета на пазителите. Почти съм си у дома. Идвам си, Лена.
Можех да си представя лицето й. Представях си как я виждам и отново я държа в прегръдките си.
Скоро.
Поне така си мислех, докато минавах през Портите.
Трийсет и първа глава
Пазителите на тайните
Не помня какво видях, когато навлязох в територията на Отвъдното съдилище. Помня чувството. Чистият ужас. Начинът, по който очите ми не можеха да открият нищо, нито едно познато нещо, върху което да се спрат. Нещо, което да разбират. Не бях подготвен по никакъв начин, от никой свят, който бях виждал, за това, с което се сблъсквах сега.
Това място бе студено и зло като кулата на Саурон от „Властелинът на пръстените“. Имах същото чувство, че съм наблюдаван, чувството, че някакво вселенско око вижда това, което наблюдавах и аз, и може да усети неизмеримия ужас в сърцето ми и да се възползва от него.
Щом се отдалечих от Портите, от двете ми страни надвиснаха високи стени. Простираха се до възвишение, на което се виждаше голяма част от някакъв град. Сякаш гледах към долина от висок планински връх. Градът под мен се простираше към хоризонта, а между сградите имаше големи свободни разстояния. Когато се вгледах по-внимателно, осъзнах, че не прилича на обикновен град. Беше лабиринт, мащабен, сложен пъзел от пътеки, оформени от изрязани живи плетове. Провираше се през целия град между мен и златната сграда, която се издигаше стъпаловидно към хоризонта напред.
Сградата, до която трябваше да стигна.
— За лабиринта ли си дошъл тук? За игрите? — чух глас зад себе си и се обърнах.
Пред себе си видях неестествено блед мъж, като Пазителите, които се бяха появили в гатлинската библиотека преди процеса на Мариан. Имаше непроницаеми матови очи и призматични очила — от онези, които вече асоциирах с членовете на Съвета на пазителите. На кльощавото му тяло висеше черна роба. Беше облечен по същия начин като всички онези Пазители, които се канеха да осъдят Мариан — или каквото се канеха да правят, преди Макон, Джон и Лив да ги бяха спрели.
Това бяха най-смелите хора, които познавах. Не можех да ги разочаровам сега.
Не и Лена. Никого от тях.
— Тук съм заради библиотеката — отвърнах аз. — Може ли да ме упътите?
— Нали това казах. За игрите? — Той посочи плитката златисто въже около рамото си. — Аз съм служител. Тук съм, за да сме сигурни, че тези, които влизат в Съвета, ще намерят пътя си.