— А?
— Искаш да получиш достъп до Великия съвет, нали това е желанието ти?
— Точно така.
— Значи си тук за игрите. — Бледият мъж посочи към израслата гъста растителност под нас. — Ако оцелееш в лабиринта, ще стигнеш там. — Премести пръста си във въздуха, докато стигна до златните кули. — Великият съвет на пазителите.
Не исках да си проправям път през лабиринт. Всичко в отвъдния свят отдавна ми се струваше като гигантски лабиринт и копнеех само да се измъкна от него.
— Не мисля, че разбираш. Има ли някаква друга врата? Място, през което мога да мина, без да играя някакви игри?
Нямах време за това. Трябваше да намеря „Хрониките на чародейците“ и да се разкарам бързо оттук. Да се прибера у дома.
Хайде.
Той отпусна ръката си на рамото ми и аз се олюлях, опитвайки се да се задържа на крака. Мъжът бе невероятно силен — като Линк и Джон.
— Щеше да бъде прекалено лесно. Какъв смисъл би имало?
Опитах се да прикрия разочарованието си.
— Не знам. Какво ще кажеш, за да влезеш вътре, а?
Той се намръщи.
— Откъде си?
— От отвъдния свят.
— Мъртвецо, чуй ме добре. Съветът на пазителите не е като останалата част от отвъдния свят, той е неговата върховна точка. Има много имена. За скандинавците е известен като Валхала, Двореца на воините. Може да бъде и рай, и ад6. За гърците е Олимп. Колкото езици има, с които да бъде назован, толкова имена има той.
— Добре. Разбирам това. Но искам само да стигна до библиотеката. Дали мога да намеря някого, с когото да…
— Има само един път до Великия съвет — прекъсна ме мъжът. — Пътят на воина.
Въздъхнах.
— Значи няма друг начин? Някаква врата? Може би дори Вратата на воина?
Той поклати глава.
— Няма врати към Великия съвет.
Разбира се, че нямаше да има.
— Ясно. Ами стълбище? — попитах аз бледия мъж.
Той поклати отново глава.
— А може би алея?
За мъжа разговорът бе приключен.
— Има само един път към него, почетна смърт. И има само един път навън.
— Искаш да кажеш, че мога да бъда по-мъртъв от това?
Той се усмихна любезно.
Опитах отново.
— Какво означава това, по-точно? Почетна смърт?
— Влизаш в лабиринта. Той прави каквото прави с теб. Приемаш съдбата си.
— А? А какъв е пътят навън?
Пазителят сви рамене.
— Никой не си тръгва, освен ако не решим да го пуснем да си тръгне.
Супер.
— Благодаря, предполагам…
Какво друго можех да кажа?
— Късмет, мъртвецо. Бий се и намери покой.
Кимнах.
— Да, сигурно. Надявам се.
Странният Пазител, ако бе такъв, се върна обратно на поста си. Взирах се към гигантския лабиринт и се чудех за пореден път в какво се бях забъркал и как бих могъл да се измъкна оттук.
Не би трябвало да наричат смъртта „покой“ или „мир“. Трябва да я наричат „изкачване на по-високо ниво“ например, като в компютърните игри. Изглежда, че след като бях изгубил веднъж, играта ставаше все по-трудна. И бях повече от притеснен, защото осъзнавах, че тя току-що бе започнала.
Не можех да отлагам повече. Единственият начин да мина през този лабиринт, както бе и с повечето зловещи неща, бе просто да вляза в него, било то със затворени или отворени очи.
Трябваше да намеря пътя по трудния начин.
Пътят на воина, или какъвто бе там.
И да намеря покой? Това пък какво беше?
Пазачът, с когото бях говорил, ме надзираваше с поглед, докато слизах надолу по изсеченото в скалите стълбище. Слизах по-надълбоко в долината под мен, стъпалата се разширяваха и се превръщаха в каменни платформи, като между отделните камъни растеше зелен мъх, а по стените се виеше бръшлян. Когато стигнах в подножието, се озовах пред гигантска градина.
Не като градините, в които хората от Гатлин отглеждат домати и други зеленчуци. Беше по-скоро градина като градината на Едем — и нямам предвид цветарския магазин на главната улица в града ни, а истинската, онази райската.
Приличаше на сън. Защото цветовете бяха сбъркани — прекалено ярки, прекалено много. С приближаването си към нея, осъзнах къде точно се намирам.
6
Валхала, дворецът, в който отиват загиналите викингски воини, се намира в Асгард, небесния дом на боговете. В някои от легендите е свързан с Гладсхейм („Жилище на радостта“), в който заседават боговете. В традицията на по-късното християнство Валхала се отъждествява с ада. — Б.пр.