Това беше самият лабиринт.
Редиците от жив плет бяха преплетени с толкова много цветни храсти, че в сравнение с тях градините на „Рейвънуд“ изглеждаха малки и запуснати. Колкото по-навътре вървях, толкова повече имах чувството, че не вървя, а си проправям път като през джунгла. Отмахвах клони пред лицето си, промушвах се между високи до кръста ми калинови храсти и съчки. „Копай, прасе, или умри.“7 Така щеше да каже Ама.
Не спирай да опитваш.
Сетих се за онзи път, когато се бях опитал да се прибера сам от Уейдърс Крийк. Бях на девет години. Мотаех се около работилницата на Ама, която не беше никаква работилница, а складът, където съхраняваше амулетите си. Тя все ме хокаше и аз й казах, че си тръгвам. „Мога да намеря пътя и сам“, така й казах. Но не намерих пътя към дома, всъщност не открих никакъв път. Вместо това навлизах все по-навътре в блатата, ужасен от пляскането на алигаторските опашки във водата.
Не се усетих, че Ама ме бе последвала, докато не паднах на колене и не се разплаках. Тогава тя излезе изпод дърветата, сложила ръце на кръста си.
— Май трябваше да пускаш трошици след себе си, за по-сигурно.
Не каза нищо друго, само ми протегна ръка.
— Щях да намеря обратния път — казах аз.
Тя кимна.
— И за миг не съм се съмнявала в това, Итън Уейт.
Но сега, докато махах мръсотията и тръните от лицето си, знаех, че Ама няма да дойде и да ме намери. Трябваше да се справя сам.
Като разораването на полето на Лилум и докарването на водата обратно в Гатлин.
Или като скока от кулата на Съмървил.
Скоро осъзнах, че се намирам в същата ситуация, както когато бях на девет години, загубен в блатото. Минавах по едни и същи пътеки отново и отново, освен ако наоколо нямаше и друг тип, носещ същия номер кецове „Конверс“ като мен. Сякаш пак се бях загубил по пътя си от Уейдърс Крийк към вкъщи.
Опитах се да се съсредоточа.
Лабиринтът е просто голям пъзел.
Подхождах грешно. Трябваше да бележа по някакъв начин пътеките, по които вече бях минавал. Имах нужда от трошиците на Ама.
Откъснах листа от най-близкия храст и ги пъхнах в джобовете си. Протегнах ръка, докато напипах стената на живия плет, и тръгнах. С дясната си ръка опипвах стената от храсти, а с лявата пусках листенца на всеки няколко крачки.
Беше като да ходиш из гигантско царевично поле. Дръж ръката си по стъблата, докато стигнеш до задънен край. После смени ръката и тръгни отново на другата страна. Всеки, който се е губил в царевично поле, може да ви каже това.
Следвах пътя отдясно, докато свърши, после смених ръцете и продължих да пускам моите „трошици“. После протегнах лявата си ръка и използвах камъчета вместо листа.
След като изминаха няколко часа — или поне така ми се струваше, стигайки от един задънен край до друг из този пъзел, като стъпвах върху същите листенца и камъчета, с които бележех пътя си, най-накрая се добрах до центъра на лабиринта, мястото, където свършваха всички пътища. Само че центърът не беше изход. Беше яма с огромни кални стени или поне ми приличаше на такова. Докато към мен настъпваха гъсти облаци от бяла мъгла, бях принуден да приема истината.
Лабиринтът изобщо не беше лабиринт.
Беше задънен край.
Отвъд мъглата и калта нямаше нищо друго освен непроходим храсталак.
Не спирай. Продължавай да вървиш.
Тръгнах напред, отблъсквайки вълните от плътна мъгла, които се притискаха към земята около мен. Тъкмо когато направих някакъв прогрес, кракът ми удари нещо дълго и твърдо. Може би пръчка или тръба. Опитах се да се придвижа наоколо по-внимателно, но мъглата ме затрудняваше и не виждах. Все едно се опитвах да гледам през очила, намазани с вазелин. С приближаването ми към центъра обаче бялата мъгла започна да се отдръпва и аз пак тръгнах.
Този път успях да видя какво има пред мен на пътя.
Не беше нито тръба, нито пръчка.
Беше човешко тяло. Част от него.
Дълго и тънко, сигурно беше кост от крак или ръка.
— По дяволите! — изругах аз. Дръпнах се назад и тя се изтъркаля, като част от човешката кожа се уви около краката ми. Вдигнах я. Край мен в пръстта бяха струпани купчини от кости, дълги и оголени от плът като онази, която държах в ръката си.
Пуснах я и отстъпих назад, препъвайки се в нещо, което помислих отначало за камък. Но беше череп. Колкото по-бързо тичах, толкова повече се спъвах, веднъж глезенът ми попадна в извивките на нечия бедрена кост, друг път се заклещих в част от гръбнак.
7
Популярна фраза в американския Юг, чийто смисъл е, че трябва да разчиташ само на себе си. Идва от времената, когато са пускали домашните прасета в горите сами да си намират прехрана. — Б.пр.