Сънувах ли?
Освен всичко друго имах силното усещане за дежавю.
Чувството, че тичам към място, където вече съм бил. А в това нямаше никакъв смисъл, защото не помнех да съм се мотал сред купища кости или ями или пък да съм си правил обиколки из световете мъртъв. Досега.
Все още.
Имах чувството, че съм бил тук, че винаги съм бил тук и няма да мога да си тръгна от това място. Сякаш всеки път, по който някога бях поемал, се намираше сред този лабиринт.
Няма друг изход освен да влезеш вътре в него. Със затворени или отворени очи.
Трябваше да продължа. Трябваше да се изправя лице в лице с това място, с тази яма, пълна с кости. Накъдето и да ме водеше. Или към когото и да ме водеше.
После пред мен изплува тъмна сянка и разбрах, че не съм сам. От другата страна на голото пространство пред мен имаше човек, който седеше върху нещо като кутия, поставена върху зловещ хълм от човешки останки. Не — беше стол. Виждах гърба, който се издигаше над останалата част, облегалките за ръцете, които се разширяваха постепенно.
Всъщност беше трон.
Фигурата се разсмя с непоносима увереност, докато мъглата се разпръсваше и разкриваше отрупаната с трупове и опустошена от неравната битка земя. Това нямаше значение за човека на трона.
За нея.
Защото, докато мъглата се оттегляше и разкриваше средата на ямата, вече бях разпознал кой седеше на високия злокобен трон от кости. Гърбът му бе направен от счупени човешки гръбнаци. Облегалките — от изпотрошени човешки ръце. Краката му — от изкривени човешки крака.
Царицата на мъртвите и прокълнатите.
Смееше се толкова силно, че черните й къдрици се виеха във въздуха като змиите на ръката на Обадайя. Най-ужасният ми кошмар.
Сарафина Дюшан.
Трийсет и втора глава
Трон от кости
Тъмният й плащ се вееше от вятъра като сянка. Мъглата се извиваше около черните й ботуши с катарами и изчезваше в мрака, сякаш тя я привличаше към себе си. Може би наистина го правеше, все пак тя беше Катаклист — най-могъщият вид чародеец и в двете вселени.
Или поне вторият най-могъщ.
Сарафина отметна назад плаща си, като го остави да се свлече от раменете й, покрай дългите й черни къдрици. Кожата ми бе студена.
— Съдбата е кучка, нали така, смъртно момче? — провикна се тя от другия край на ямата с уверен и силен глас. Пълен с енергия и злина. Протегна се и стисна облегалките на трона си със своите костеливи хищни лапи.
— Няма да кажа нищо, Сарафина. Не и на теб. — Опитах се да запазя самообладание и гласът ми да не трепери. Не бях очаквал да я видя повече в живота си, а ето я и в отвъдния ми живот смърт.
Сарафина ми направи знак, кривейки пръста си.
— Затова ли се криеш? Или все още се боиш от мен?
Пристъпих по-близо.
— Не се боя от теб.
Тя наклони глава.
— Не бих те обвинявала. Все пак аз те убих. Забих нож в гърдите ти, в топлата ти смъртна кръв.
— Трудно ми е да си спомня, беше много отдавна. Явно не си е струвало чак толкова, че да те помня — скръстих инатливо ръце. Опитвах се да бъда твърд.
Нямаше смисъл.
Тя запрати топка мъгла и влагата се уви около мен, запълвайки пространството помежду ни. Усетих, че се движа напред, безсилен, сякаш тя ме влачеше на каишка. Значи все още бе запазила силите си — дори тук.
Хубаво е да го знам.
Препънах се в част от нечовешки скелет, нещо два пъти по-голямо от мен. Преглътнах тежко. Супер. Още могъщи създания, много по-силни от едно просто момче от Гатлин, бяха намерили края си тук. Надявах се причината да не е старата ми познайница.
— Какво правиш тук, Сарафина? — Опитах се притеснението да не проличи в гласа ми. Забих крака в пръстта, за да запазя равновесие.
Сарафина се облегна назад в трона си от кости, оглеждайки ноктите на острите си и криви хищни пръсти.
— Аз? Напоследък прекарвам повечето си време като мъртва — също като теб. О, чакай, ти беше там и го знаеш, нали? Наблюдава как дъщеря ми ме подпали и аз изгорях. Истинска сладурана. Тийнейджъри, какво да ги правиш… А ти какви ги вършиш?