— Тогава аз защо нямам? Своя къща, искам да кажа.
— Младите нямат свои къщи, освен ако родителите им не са ги надживели. Пък и кат’ съм виждала стаята ти, не мисля, че шъ мож’ поддържа цяла къща чиста.
Виж за това нямаше как да споря с нея.
— Затова ли нямам и надгробна плоча?
Леля Пру извърна очи встрани. Имаше нещо, което не искаше да ми каже.
— Май тря’а да питаш майка си за туй.
— Питам теб.
Тя въздъхна тежко.
— Ти не си погребан в „Градината на вечния покой“, Итън.
— Какво?
Може би беше прекалено рано. Дори не знаех колко време бе минало от нощта на водната кула.
— Предполагам, че още не са ме погребали.
Леля Пру кършеше странно ръце, което само ме изнерви допълнително.
— Лельо Пру?
Тя отпи глътка от чая си, мълчейки. Поне така ръцете й имаха с какво да се занимават.
— Ама не приема добре… станалото. Нито пък Лена. Не си мисли, че не наглеждам и двете. Не дадох ли на Лена старата си огърлица с роза, за да мога да бъда с нея и да я усещам, къдет’ и да се намирам?
Образите на хлипащата Лена, на Ама, пищяща името ми точно преди да скоча, преминаха през съзнанието ми като светкавица. Сърцето ми се сви.
Леля Пру продължи.
— Нищо от туй не биваше да става. Ама го знайше и тя, и Лена, и Макон си имат много проблеми с твойта смърт.
Моята смърт. Думите ми звучаха странно. Изведнъж ужасна мисъл мина през главата ми.
— Чакай. Да не казваш, че не са ме погребали?
Леля Пру допря ръка до сърцето си.
— Разбира се, че та погребаха. Само дет’ не го напра’иха в гатлинското гробище — въздъхна тя, поклащайки глава. — Нямаше дори хубава служба, да ти кажа. Без проповеди, без псалми и оплаквателни жалби.
— Без оплакване? Знаеш как да нараниш чувствата на едно момче, лельо Пру.
Шегувах се, но тя кимна сериозно, навъсена като на погребение.
— Нямаше церемония, нит’ погребални картофи. Дори едни бисквити от магазина не поднесоха. Да не говорим за книга за възпоменания. Все едно да та напъхат в някоя от онез кутии за обувки в стаята ти.
— Добре де, къде ме погребаха? — настоях аз. Обземаше ме лошо предчувствие.
— В имението „Грийнбриър“, до старите гробове на фамилията Дюшан. Заровиха та в земята кат’ някаква котка, ухапана от опосум.
— Защо? — погледнах я аз, но тя пак извърна поглед. Определено криеше нещо. — Лельо Пру, отговори ми. Защо ме погребаха там?
Тя ме погледна и скръсти ръце на гърдите си отбранително.
— Сега, не се стягай чак толкоз. Не е било зарад’ церемонията де — изсумтя тя. — Напра’иха го, та хората в града да не разберат, че си умрял.
— За какво говориш?
Хората в Гатлин обичаха да говорят за погребения, обичаха да ходят на погребения; не биха ги пропуснали за нищо на света.
— Ама каза на всички, че има спешен семеен случай в Савана, нещо с леля ти, и ти си заминал да й помогнеш.
— На всички? Преструват се, че съм още жив?
Беше едно Ама да се опитва да убеждава скърбящия ми баща, че просто съм заминал някъде. Но да се опита да заблуди целия град, беше налудничаво дори и за нея.
— Ами татко? Няма ли да се досети, когато така и не се прибера у дома? Не може да вярва, че ще остане завинаги в Савана, нали?
Леля Пру се надигна и отиде до кухненския плот, където вече беше отворена кутия с шоколадови бонбони „Уитман“. Обърна капака, огледа подредените в гнездата различни на вкус бонбони. Най-накрая избра един и отхапа.
Погледнах я.
— Пияна череша?
Тя поклати глава и ми показа какво бе избрала.
— Пощальона.
Главата на шоколадовата фигурка, оформена в правоъгълната формичка, вече липсваше.
— Тъй и не разбрах защо хората си харчат парите за скъпи и луксозни бонбони. Ако ма питаш мен, туй са най-добрите бонбони и в двата свята.
— Да, госпожо.
Подсладила душата си с любимите си бонбони, пралеля ми най-накрая се реши и изплю истината.
— Чародейците напра’иха заклинание на баща ти. Той изобщо не знай, че си мъртъв. Всеки път, кат’ доближи до истината, те мятат заклинанието си отново, та даж’ двойно. Той вече не мож’ различи горе от долу. Туй не е естествено, казвам ти. Но пък то и малко неща в Гатлин са естествени. — Подаде ми полупразната кутия с бонбони. — Вземи си нещо сладичко. Шоколадът пра’и всичко по-хубаво. Дъвчащ карамел?