— Съветът на пазителите искаше да се позабавлява с мен. Ангелус е садистична свиня. Реши, че ще изравни шансовете, като ме принуди да се бия, без да виждам противниците си. Искаше да знам какво е да се почувстваш безпомощен. — Тя въздъхна и вдигна една кост. — Не че това ме забави.
И аз така си мислех.
Погледнах към купищата кости, които я обграждаха, към кръвта, просмукваща се в пръстта в краката й.
— На кого му пука? Защо се биеш? Ти си мъртва. Аз съм мъртъв. Останало ли ти е нещо, за което да се бориш? Кажи на този Ангелус да отиде и да скочи от…
— От някоя водна кула? — разсмя се Сарафина.
Но аз имах право, ако се замислеше. Имах чувството, че двамата с нея разигравахме сцена от „Терминатор“. Представях си как, ако я убиех сега, скелетът й започва да се влачи из ямата с искрящи червени очи и да ме преследва, докато ме убие още хиляда пъти.
Тя спря да се смее.
— Защо си тук? Помисли внимателно какво ще ми отговориш, Итън. — Повдигна ръка и усетих как нещо стяга гърлото ми. Отчаяно се борех да си поема дъх.
Опитах се да отстъпя назад, но беше напразно. Дори с кучешката си верижка, тя пак имаше достатъчно сили, за да направи това, което бе уж мой живот сега, ужасно мъчителен.
— Опитвам се да стигна до Съвета — казах, задявайки се аз. Мъчех се, но не успявах да вдишам истински въздух.
Дали въобще дишах, или просто си въобразявах?
Както бе казала Сарафина, веднъж вече ме бе убила. Какво й пречеше да го направи пак?
— Искам да намеря страницата си. Не мислиш, че искам да се мотая сред лабиринт из кости завинаги, нали?
— Никога няма да минеш покрай Ангелус. Той ще умре, но няма да те пусне близо до „Хрониките на чародейците“ — усмихна се тя, изви пръстите си и аз простенах отново. Сега сякаш стискаше с ръка дробовете ми.
— Тогава ще го убия. — Стиснах и с двете си ръце гърлото си, опитвайки се да се освободя от невидимата хватка. Лицето ми пламтеше.
— Пазителите вече знаят, че си тук. Изпратили са служител да те поведе към лабиринта. Те не искат да пропускат забавлението.
Сарафина се обърна при споменаването на Пазителите, сякаш искаше да погледне през рамо дали са там, но и двамата знаехме, че не можеше да види нищо, дори наистина да бяха зад нея. Стар навик, предполагам.
— Все пак трябва да опитам. Само така мога да се прибера у дома.
— При дъщеря ми? — Сарафина разклати веригите си с изражение на погнуса. — Никога не се отказваш, нали?
— Не.
— Това е като болест.
Тя се надигна от трона си, тропна с крака като малко, сърдито момиченце и отпусна ръката си, с която ме стискаше за гърлото. Строполих се върху купчина от кости.
— Наистина ли мислиш, че можеш да нараниш Ангелус?
— Ще направя всичко, за да се върна при Лена. — Погледнах право в невиждащите й очи. — Казах ти вече, ще го убия. Поне част от него още е смъртна. Мога да го направя.
Не знаех защо го казах по този начин. Предполагам, че исках да го знае, в случай че в нея все още имаше някаква малка частица, която мислеше за Лена. Която имаше нужда да чуе, че съм готов да направя абсолютно всичко, за да се върна при дъщеря й.
И това беше истината.
За секунда Сарафина не помръдна.
— Наистина го вярваш, така ли? Очарователно. Срамота е, че трябва да умреш отново, смъртно момче. Определено ме забавляваш.
В ямата нахлу светлина, сякаш бяхме двама гладиатори, борещи се за живота си, осветени от прожектори на сцената.
— Не искам да се бия. Не и с теб, Сарафина.
Тя се усмихна мрачно.
— Ти наистина не знаеш как стават нещата, нали? Загубилият се озовава във вечния мрак. Съвсем просто е.
Звучеше почти отегчена.
— Има ли нещо по-мрачно от това?
— О, много повече е.
— Моля те. Просто трябва да се върна при Лена. При дъщеря ти. Искам тя да е щастлива. Знам, че желанието ми не означава нищо за теб и че ти никога не си искала да направиш някого щастлив, но аз искам единствено това.
— И аз искам нещо — каза Сарафина и направи жест с ръка. Мъглата се изви около нея, докато в един момент вече не беше мъгла, а нещо блестящо и живо — огнена топка. Взираше се право в мен, въпреки че не можеше да ме види. — Смъртта на Ангелус.
Сарафина започна да прави заклинание, но не можех да чуя какво казваше. От основата на трона й се изстреля огън и се разпръсна във всички посоки. Приближаваше се все повече и повече, пламъците смениха цвета си — от оранжеви в сини и лилави, като подпалваха кост след кост.