Тя ги караше да растат.
— Какво правиш? — изкрещях аз. — Да не си полудяла?!
Тя се намираше точно в средата на пламъците.
— Това е битка до смърт. Абсолютното унищожение. Само един от нас може да оцелее. И колкото и да те мразя, мразя Ангелус повече. — Сарафина повдигна ръце над главата си и огънят се разрасна още повече, сякаш тя повдигаше пламъците със себе си. — Накарай го да си плати.
Плащът й се подпали и косата й започна да гори.
— Не можеш просто да се откажеш! — извиках аз, но не знаех дали може да ме чуе. Вече не я виждах.
Втурнах се в огъня, без да мисля, като се запрепъвах към нея сред пламъците. Не бях сигурен, че можех да я спра, дори и да го исках. Не, всъщност не го желаех.
Изборът беше между Сарафина и мен.
Лена или вечният мрак.
Каквото и да си мислех обаче, знаех, че няма значение. Нямаше да седя тук и да гледам как някой умира, окован като куче. Дори и Сарафина.
Не беше заради нея. А заради мен самия.
Посегнах към оковите на глезените й, като удрях по желязото в основата на трона с кост.
— Трябва да се махнем оттук!
Огънят вече ме бе обградил отвсякъде, когато чух писъка. Звукът се понесе през голата пръст и се надигна във въздуха над ямата. Приличаше на умиращо диво животно. За секунда ми се стори, че видях в далечината златните кули на Отвъдното съдилище да премигват при звука на гласа й. Горящото тяло на Сарафина се изви в дъга, гърчейки се от болка, и започна да се разпада на малки парчета изгоряла кожа и кости. Нямаше какво да сторя, докато пламъците я поглъщаха. Исках да затворя очи или да се махна. Но знаех, че някой трябва да остане и да понесе гледката на последните й мигове. Не исках тя да умира сама.
След няколко минути, които ми се сториха часове, стоях там и се взирах в студената бяла пепел — последните частици, останали от някога най-могъщата чародейка и в двата свята.
Огънят плъзна по ръцете ми. Аз бях следващият.
Опитах се да си представя Лена за последен път, но не можех да мисля. Болката бе непоносима. Знаех, че ще припадна. Това беше.
Затворих очи…
Когато ги отворих, ямата бе изчезнала и аз стоях пред двойна врата в тих коридор, в сграда, приличаща на замък.
Нямаше болка.
Нямаше я и Сарафина.
Нямаше огън.
Изтощен, изтрих пепелта от очите си и подритнах топката, която се търкаляше до дървения праг. Беше свършено. Нямаше кости под краката ми, само мраморни плочки. Опитах се да се съсредоточа върху вратата. Беше ми позната. Бях виждал всичко това и преди.
Чувството бе дори по-силно от онова, което изпитах, когато видях Сарафина да пристъпва към мен.
Къде ли е тя сега? Къде ли е душата й?
Не исках да мисля за това. Затворих очи и оставих сълзите ми да си текат. Струваше ми се невъзможно да заплача за нея. Тя беше зло чудовище и никой не би трябвало да я съжалява.
Значи и аз не изпитвах жал.
Поне това си казвах, докато най-накрая спрях да треперя и се стегнах отново.
Пътищата в живота ми се появяваха повторно пред мен, сякаш вселената ме принуждаваше да правя своя избор отново и отново. Стоях пред врата, която не можех да сбъркам и която водеше към всички други врати, към всички други места и времена.
Не знаех дали имам достатъчно сили, за да продължа, но знаех, че нямам куража да се откажа. Посегнах и докоснах резбованото дърво на древната чародейска врата.
Temporis porta.
Трийсет и трета глава
Пътят на Водача
Поех си дълбоко дъх и се опитах да оставя силата на Вратата на времето да се влее в мен. Имах нужда да почувствам нещо друго освен шок и ужас, но двете крила на вратата изглеждаха като обикновени дървени порти, въпреки че бяха на поне хиляда години и с резбовани по рамката надписи на още по-древния, изгубен чародейски език — наядския.
Притиснах пръстите си до дървото. Имах чувството, че в този свят кръвта на Сарафина е по ръцете ми, както моята кръв бе по нейните в предишния. Нямаше значение, че се бях опитал да я спра. Тя се бе пожертвала, за да имам шанс да стигна до Отвъдното съдилище, макар да го стори единствено движена от омразата.