Сарафина ми бе дала шанс да се върна у дома при хората, които обичах.
Трябваше да продължа. Както бе казал служителят при Портите, имаше само един начин да стигна до мястото, където трябваше да отида — пътят на воина. Може би затова се чувствах толкова ужасно.
Опитах се да не мисля за другото. За това, че душата на Сарафина бе пленена завинаги във вечния мрак. Беше ми трудно да си го представя.
Отстъпих назад от широките дървени врати на Temporis porta. Бяха абсолютно същите като онзи вход, който открих в чародейските тунели под Гатлин. Онзи, който ме отведе в залата на Съвета на пазителите първия път. Дърво от офика, резбовано с чародейски кръгове. Поставих дланите си на грубата повърхност на вратата. Както ставаше винаги, тя поддаде под натиска ми — аз бях Водача и това бе пътят ми. Тази врата щеше да се отвори за мен в този свят така, както се отваряше и в другия.
Щеше да ми покаже посоката.
Натиснах по-силно.
Двете крила на вратата се открехнаха и аз пристъпих напред.
Толкова много неща не осъзнавах, когато бях жив, толкова много неща, които приемах за даденост. Животът ми не ми се струваше ценен, когато го имах.
Но тук се борех през планини от кости, пресичах реки, пълзях в планински тунели, молех се и се пазарях, сключвах сделки от един свят в друг, за да стигна до тази врата и тази стая.
Сега само трябваше да открия библиотеката.
Една страница в една книга.
Една страница в „Хрониките на чародейците“ и мога да се прибера у дома.
Близостта на целта ми се завихри във въздуха край мен. Бях изпитвал това чувство само веднъж, на Голямата бариера — друг шев между световете. И тогава, също както сега, усетих как силата, магията пращи във въздуха… Намирах се на място, където можеха да се случат велики неща. И те наистина се случваха.
Има някои стаи, които могат да променят света.
Световете.
Тази стая бе една от тях, с тежките си завеси, прашни портрети, тъмен под и врати от офиково дърво. Място, където всичко и всички бяха подлагани на оценка и наказание.
Сарафина ми бе обещала, че Ангелус ще дойде за мен — че на практика той самият ме бе довел тук. Нямаше смисъл да се опитвам да се скрия. Вероятно именно Ангелус бе причината да бъда осъден на смърт.
Дори да имаше начин да го заобиколя, начин да стигна до библиотеката и „Хрониките на чародейците“, още не го бях открил. Надявах се някак си да го намеря или идеята сама да ме осени, както бе ставало много пъти в миналото, когато бъдещето ми бе заложено на карта.
Единственият въпрос бе дали Ангелус щеше да дойде пръв при мен?
Реших да се опитам да намеря библиотеката, преди Пазителят да ме открие.
Щеше да бъде добър план, ако бе проработил. Едва бях прекосил стаята, когато ги видях.
Пазителите от Съвета — мъжът с пясъчния часовник, жената албинос и Ангелус. Появиха се пред мен. Робите им се виеха свободно покрай телата им, диплеха се в краката им и те едва се движеха. Дори не можех да кажа дали дишаха.
— Puer mortal is. Is qai, unus, duplex est. Is qui mundo, qui fuit, finem attulit.
Когато единият проговори, устните на всички се задвижиха едновременно, сякаш бяха един и същи човек, или поне бяха управлявани от един мозък. Бях забравил тази гледка.
Не казах нищо, не помръднах.
Те се спогледаха и проговориха отново.
— Смъртно момче, Единият, който е двама. Този, който сложи край на света, който беше.
— Като го казвате по този начин, звучи доста зловещо — измърморих аз. Не беше латински, но само това успях да измисля.
Те не отговориха. Чух шепот на други гласове около себе си и се обърнах — стаята внезапно се бе напълнила с хора. Потърсих издайническите татуировки и златните очи на тъмни чародейци, но бях прекалено дезориентиран, за да забележа нещо освен трите фигури с роби, които стояха пред мен.
— Дете на Лила Евърс Уейт, загиналия Пазител на Гатлин.
Хоровият глас изпълни голямата зала като някакъв вид тромпет.
Напомни ми за оркестъра на госпожица Спайдър от гимназията, само че не толкова разстроен.
— Да, аз съм, от плът и кръв. — Замислих се и свих рамене. — Е, не чак толкова.
— Ти премина през лабиринта и победи Катаклиста. Мнозина са опитвали. Само ти успя… — Последва сумтене, пауза, сякаш Пазителите не знаеха какво да кажат. — … да победиш.
Имах чувството, че едва се насилиха да изрекат думата.