— Не беше точно така. Тя по-скоро се победи сама. — Погледнах навъсено стоящия в средата Ангелус. Исках и той да ме погледне. Исках той да знае, че аз знаех какво бе причинил на Сарафина. Как бе оковал чародеец като куче към трон от кости. Каква извратена игра беше това?
Но Ангелус не трепна.
Пристъпих към него.
— Или по-скоро ти я победи, Ангелус. Поне това каза Сарафина. Че си се наслаждавал да я изтезаваш. — Огледах се из залата. — Това ли вършат Пазителите тук? Защото там, откъдето идвам, те правят различни неща. У дома те са добри хора, които следят за правилното и погрешното, за доброто и злото и разни подобни. Като майка ми.
Огледах пак тълпата зад себе си.
— Струва ми се, че доста сте объркали тук, хора.
Тримата се обадиха пак в унисон.
— Това не е твоя работа. Victori spolia sunt. Трофеите са за победителя. Дългът бе платен.
— Като стана дума… — Исках да знам дали това бе начинът да се върна в Гатлин.
Ангелус вдигна ръка и ме накара да замълча.
— В замяна ти спечели достъп до този Съвет. Чрез пътя на воина. Ще бъдеш похвален.
Тълпата се умълча, което ме накара да се почувствам не толкова похвален. Май по-скоро щяха да ме съдят. Или просто бях свикнал тук да се случват такива неща.
Огледах се.
— Не звучиш особено въодушевено.
Хората в тълпата отново започнаха да си шушукат нещо. Тримата от Съвета се взираха в мен. Поне така мислех, че правеха. Не можех да видя очите им през странните изсечени призматични очила с извитите жички от злато, сребро и мед, които ги крепяха.
Опитах отново.
— Под „трофей“ си представях по-скоро нещо като прибиране у дома. В Гатлин? Сделката не беше ли такава? Единият от нас отива във вечния мрак, а другия го пускате да си отиде?
Тълпата се разшумя и настана хаос.
Ангелус пристъпи напред.
— Достатъчно!
Залата притихна.
Този път той проговори сам. Останалите Пазители ме погледнаха, но не казаха нищо.
— Сделката бе само за Катаклиста. Не сме сключвали подобен договор със смъртен. Никога няма да върнем смъртен към неговото предишно съществуване.
Спомних си миналото на Ама, което се разкриваше пред мен чрез черния камък, намиращ се все още в джоба ми. Сула я бе предупредила, че Ангелус мрази смъртните. Той никога нямаше да ми позволи да си тръгна.
— Ами ако смъртният изобщо не е трябвало да бъде тук?
Очите на Ангелус се разшириха.
— Искам страницата си.
Този път тълпата ахна.
— Написаното в „Хрониките“ е закон. Страниците не могат да се махат — изсъска Ангелус.
— Но можеш да пренаписваш каквото си поискаш, така ли? — Не можах да сдържа гнева в гласа си. Той ми бе отнел всичко. Колко живота още бе унищожил и защо? Защото не можеше да бъде чародеец?
— Ти си този, които е двама. Съдбата ти бе да бъдеш наказан. Не биваше да забъркваш Лилум в дела, които не е било писано тя да решава.
— Чакай. Какво общо има Лилиан Инглиш… искам да кажа, Лилум — с всичко това?
Моята учителка по английски, чието тяло бе обладано от най-могъщото създание в демонския свят, ми бе казала какво да направя, за да възстановя Общия ред.
Затова ли той ме наказваше? Защото бях объркал плановете му с Ейбрахам? Унищожаването на смъртната раса? Да използва чародейците като лабораторни мишки?
Винаги бях вярвал, че когато Лена и Ама ме върнаха обратно от смъртта с „Книгата на луните“, бяха задвижили нещо, което не можеше да бъде спряно. То бе започнало да разплита плетката на вселената и да дълбае дупка в нея и затова трябваше да скоча от водната кула — за да поправя стореното.
Ами ако бях разбрал всичко погрешно?
Ако това, което е трябвало да се случи, е било разплитането? Ако оправянето е било престъплението?
Всичко вече ми беше ясно. Сякаш преди е било обвито в мрак и после слънцето бе изгряло. Някои моменти в живота са такива. Вече знаех истината.
Трябвало е да падна. Светът, който познавахме, е трябвало да свърши.
Не ставаше въпрос за спасението на смъртните. Те бяха проблемът.
Лилум не е трябвало да ми помага и аз не е трябвало да скачам.
Писано е било тя да ме осъди, а аз да се предам. Ангелус бе заложил на погрешния отбор.
Из залата отекна силен звук, когато големите порти в далечния край се отвориха, разкривайки в далечината една дребна фигура, застанала между крилата на вратата.