Като стана дума за погрешния отбор — не бих направил този облог, дори да имах хиляда живота.
За Ангелус и останалите Пазители гостът бе дори по-неочакван. Щом доближи, той се усмихна широко; поне си мисля, че това бе усмивка. При Ксавие винаги бе трудно да се каже.
— Здррравей. — Ксавие се огледа из притихналата зала. Гласът му го предаде и заглъхна. Опита отново. — Здравей, приятелю.
Беше толкова тихо, че можеше да се чуе, ако някое от скъпоценните му копчета паднеше на пода.
Единственият, който не остана тих, бе Ангелус.
— Как можеш да показваш тук обезобразеното си лице, Ксавие? Ако все още нещо е останало от Ксавие, чудовище.
Кожените криле на Пазача потрепнаха и се свиха. Ангелус изглеждаше още по-гневен.
— Защо се намесваш в това? Съдбата ти не е обвързана с тази на Водача. Ти имаш своя присъда, която трябва да излежиш. Не е нужно да поемаш битките на мъртвия смъртен като свои.
— Прекалено късно е за това, Ангелус — каза той.
— Защо?
— Защото той плати за пътя си и аз приех цената. Защото… — Ксавие замълча и заговори бавно, сякаш искаше да намести правилно думите в главата си. — … е мой приятел, а аз нямам други.
— Той не е твой приятел — изсъска Ангелус. — Ти си прекалено безмозъчен, за да имаш приятели. Без мозък и без сърце. Интересуват те единствено безполезните ти боклуци, изгубените ти дрънкулки.
Ангелус звучеше притеснен и ядосан. Запитах се защо го интересуваше какво мисли или прави Ксавие.
Какво ги свързваше?
Сигурно тук имаше някаква история, но не желаех да слушам за нищо, което включваше Ангелус и неговите любимци или престъпленията, които навярно бяха извършили. Отвъдното съдилище бе най-близкото, което можех да сравня с ада в истинския живот — поне в моя истински отвъден живот.
— Ти не знаеш нищо за мен — каза бавно Ксавие. Изкривеното му лице бе по-безизразно от обикновено. — Аз самият не знам много неща.
— Ти си глупак — отвърна Ангелус. — Това го знам.
— Аз съм приятел. Притежавам две хиляди различни копчета, осемстотин ключа и само един приятел. Не знам дали можеш да го разбереш. Преди не съм бил такъв. — Ксавие изглеждаше горд от себе си. — Но сега ще бъда.
Аз също се гордеех с него.
Ангелус се намръщи.
— Ще жертваш душата си за приятеля си?
— Нима приятелят е нещо различно от душата, Ангелус?
Пазителят на съвета не каза нищо. Ксавие наклони отново глава.
— Щеше ли да го знаеш, ако бе така?
Ангелус не отговори, но не беше нужно. Всички знаехме отговора.
— Какво правиш тук тогава? Mortalis comes — пристъпи към Ксавие той и човекът прилеп направи крачка назад. — Приятелю на смъртния — излая гневно Пазителят.
Устоях на порива да се впусна между тях с надеждата, че Ксавие няма да се уплаши и да избяга. Заради двама ни.
— Искаш да унищожиш този смъртен, така ли? — преглътна тежко Ксавие.
— Да — отвърна Ангелус.
— Искаш да унищожиш цялата човешка раса.
Това не беше въпрос.
— Разбира се. Като при всяка зараза, крайната цел е унищожението й.
Въпреки че го очаквах, отговорът на Ангелус ме смая.
— Ти… какво?
Ксавие ме погледна, сякаш искаше да ме накара да си затворя устата.
— Не е тайна. Смъртните винаги са дразнели свръхестествените раси. Това не е нова идея.
— Искаше ми се да беше — изпъшках отчаяно аз. Знаех, че Ейбрахам искаше да заличи смъртната раса. Ако Ангелус работеше с него, целта им очевидно наистина бе една и съща.
— И междувременно търсиш забавление? — Ксавие погледна Ангелус.
Пазителят хвърли отвратен поглед към кожените криле на Ксавие.
— Търся решения.
— За положението със смъртните?
Ангелус се усмихна, мрачно и без никаква радост.
— Както казах, за смъртната зараза.
Прилоша ми, но Ксавие само въздъхна.
— Наричай го както искаш. Предлагам предизвикателство.
— Какво? — възкликнах аз. Определено не ми хареса това, което чух.
— Предизвикателство.
Ангелус погледна бившия си колега със съмнение.
— Смъртният победи мрачната царица и това е единственото предизвикателство, с което ще се сблъска днес.