Подразних се отново.
— Казах ти. Не съм убил Сарафина. Тя се победи сама.
— Семантика — тросна се Ангелус.
Ксавие попита пак:
— Значи не желаеш да поставиш предизвикателство пред смъртния?
Сред тълпата се надигна врява и от изражението на Ангелус личеше, че му се иска да разкъса Ксавие на парчета. Явно другарчетата му биха предпочели да има още забавления и не харесваха отстъплението на водача си.
— Тишина!
Шумът спря незабавно.
— Не се боя от никой смъртен!
— Тогава ето моето предложение. — Ксавие се опитваше да овладее гласа си, но личеше, че е ужасен. — Смъртният ще се изправи срещу теб в Съдилището и ще се опита да вземе своята страница. Ти ще се опиташ да го спреш. Ако той успее, ще му позволиш да постъпи с нея, както пожелае. Ако му попречиш да вземе страницата си, ти ще можеш да направиш с нея каквото пожелаеш.
— Какво? — ахнах аз. Ксавие предлагаше да се изправя срещу Ангелус. Шансовете ми в този сценарий не бяха особено добри.
Ангелус осъзнаваше, че всички очи са вперени в него, докато тълпата и другите членове на Съвета очакват отговора му.
— Интересно.
Искаше ми се да изхвърча като светкавица от залата.
— Изобщо не е интересно. Дори не знам за какво говорите.
Ангелус се наведе към мен с искрящи очи.
— Нека ти обясня какво означава за теб. Цял живот в робство или просто унищожение на безценната ти душа. За мен няма голямо значение. Ще реша на момента. Когато реша.
— Не съм сигурен… — Някак си не си падах по избора, който ми се даваше.
Ксавие постави едната си полуръка-полукрило на рамото ми.
— Нямаш избор. Това е единствената ти възможност да се прибереш у дома при момичето с къдриците. — Обърна се към Ангелус и вдигна ръка. — Имаме ли сделка?
Ангелус се загледа с погнуса в ръката на Ксавие, сякаш тя можеше да му прехвърли заразата си по въздуха.
— Имаме сделка.
Трийсет и четвърта глава
„Хрониките на чародейците“
Ангелус направо излетя от залата, а другите Пазители го последваха. Издишах шумно дъха си, който досега бях сдържал.
— Къде отидоха?
— Трябва да ти дадат шанс за успех, иначе ще бъдат сметнати за несправедливи.
— Ще бъдат сметнати за несправедливи? — Той сериозно ли говореше. — Случвало ли се е и преди нещо подобно?
— Съветът е страховит. Никой не оспорва решенията им — каза Ксавие. — Но освен това са и горди. Особено Ангелус. Той иска последователите му да вярват, че наистина ти дава шанс за спасение.
— А не го ли прави?
— Всичко зависи от теб. — Ксавие се обърна към мен с изражение, което приличаше на тъга по това, което бе останало от човешкото му лице. — Аз не мога да ти помогна. Не и оттук нататък, приятелю.
— За какво говориш?
— Не мога да отида там. Не мога… Не и в Стаята на хрониките.
Разбира се. Стаята, в която се намираше книгата. Сигурно бе наблизо. Погледнах към редицата врати, намиращи се от едната страна на залата. Коя ли от тях водеше до края на моето пътуване — или до смъртта на душата ми?
— Не можеш да се върнеш там? А аз мога ли да отида? Направо ми изкарваш акъла — снижих глас аз. — Ти току-що се пребори с Ангелус. Сключи сделка с дявола. Ти си моят герой.
— Не съм герой, аз съм твой приятел.
Ксавие не можеше да отиде там. Кой би го винил? Сигурно Стаята на хрониките беше като къща на ужасите за него. А и вече се бе изложил на достатъчно опасности.
— Благодаря ти, Ксавие. Ти си страхотен приятел. Един от най-добрите — усмихнах му се аз.
Той ме погледна сериозно.
— Това е твоето пътуване, мъртвецо. Единствено твоето. Не мога да отида по-надалече. — Той сложи ръка на рамото ми и ме притисна силно.
— Защо винаги трябва да върша всичко сам?
В мига, в който го казах, знаех, че не е вярно.
Великите ме бяха изпратили по пътя ми.
Леля Пру направи всичко, за да успея да получа втори шанс.
Обадайя ми каза това, което ми бе нужно да знам.
Майка ми ме окуражи да го направя и ми даде силата си.
Ама ме търсеше и ми повярва, когато се свързах с нея.
Лена ми изпрати „Книгата на луните“ от другия край на вселената, макар това да изглеждаше абсолютно невъзможно.