Леля Мариан, Макон, Линк, Джон и Лив — всички те бяха до Лена, когато аз не можех да бъда.
Дори Речният повелител и Ксавие ми бяха помогнали да продължа напред, когато се отчайвах и бях на път да се предам.
Никога не съм бил сам. Дори за минута.
Може и да бях Водач, но пътуването ми бе пълно с хора, които ме обичаха. Те бяха моите водачи, единственият ми път.
Можех да го направя.
Трябваше.
— Разбирам — казах аз. — Благодаря ти, Ксавие. За всичко.
Той кимна.
— Ще се видим отново, Итън. Ще те видя следващия път, когато прекосиш реката.
— Надявам се да не трябва да чакаме много дълго време.
— И аз се надявам, приятелю. Повече заради теб, отколкото заради мен. — Очите му сякаш присветнаха за миг. — Имам достатъчно неща за подреждане и броене, докато се върнеш.
Не казах нито дума повече, докато той се плъзваше в сенките обратно към света, където нищо никога не се случваше и дните бяха същите като нощите.
Надявах се, че ще ме запомни.
Докосвах с ръка една по една вратите пред себе си. Някои бяха студени като лед. При някои не усещах нищо, просто дърво. Само една запулсира под пръстите ми. Само една сякаш пареше, когато я докоснах.
Знаех, че е правилната врата още преди да видя издайническите чародейски кръгове, издълбани в офиковото дърво — също като при Temporis porta.
Това бе входът към сърцето на Отвъдното съдилище. Мястото, до което всеки син на Лила Джейн Евърс Уейт инстинктивно би намерил път, независимо дали бе Водач или не.
Библиотеката.
Преминах през масивните дървени криле на вратата, намираща се точно срещу Temporis porta. Знаех, че ми предстои най-опасната част от пътуването ми. Ангелус щеше да ме очаква.
Вратата беше само началото. В мига, в който стъпих във вътрешната стая, се озовах в помещение, което бе като вътрешността на калейдоскоп и се отразяваше във всички посоки. Ако това беше библиотека, бе най-странната, която някога бях виждал.
Ронещите се камъни под краката ми, неравните стени на пещерата, таванът и подът, от които растяха сталактити и сталагмити, докато стаята се въртеше около себе си — всички като че ли бяха направени от някакъв вид прозрачни скъпоценни камъни, изсечени в хиляди невъзможни фасети и отразяващи светлината във всяка посока. Струваше ми се, че се намирам в една от единайсетте кутии за бижута от колекцията на Ксавие.
Само че усещането не беше толкова клаустрофобично. Малък отвор в тавана пропускаше достатъчно естествена светлина, за да придава на помещението мъждиво сияние. Ефектът ми напомни за морската пещера, в която за първи път бяхме срещнали Ейбрахам Рейвънуд в нощта на Седемнайсетата луна на Лена. В средата имаше езеро с размера на плувен басейн. Млечнобялата вода в него бълбукаше и се пенеше, сякаш под повърхността имаше огън, който я подгряваше. Такъв беше и цветът на невиждащите очи на Сарафина, преди тя да умре…
Потръпнах. Сега не можех да мисля за нея. Трябваше да се съсредоточа върху това как да оцелея при срещата с Ангелус. Как да го победя. Поех си дълбоко дъх и се опитах да помисля за положението си. С какво си имах работа?
Загледах се в бълбукащата бяла течност. В средата на езерото, над водата, се издигаше малка суша като островче. А в средата на острова имаше пиедестал.
На пиедестала бе поставена книга, заобиколена от трептящи със странни зелени и златисти пламъци свещи.
Книгата.
Не беше необходимо някой да ми казва коя беше или какво правеше тук. Нито защо една цяла библиотека бе посветена на нея и бе обградена от ров с вода.
Знаех отлично защо тя беше тук и защо аз бях тук.
Това беше единствената част от цялото това пътуване, която разбирах напълно.
Единственото нещо, което ми беше съвършено ясно от мига, в който Обадайя ми каза истината за станалото с мен. Това бяха „Хрониките на чародейците“ и аз бях тук да унищожа моята страница. Онази, която ме бе убила. И трябваше да го направя, преди Ангелус да ме спре.
Все пак бях научил какво е да си Водач, как да намеря пътя си — и това ме бе довело до тук. Нямаше начин да си тръгна, нямаше други пътища за откриване.
Бях стигнал до края.
Всичко, което исках, бе да се прибера у дома.
Но първо трябваше да стигна до острова, до пиедестала и до „Хрониките на чародейците“. Трябваше да направя това, за което бях дошъл.