Вик от другия край на странната зала ме стресна.
— Смъртно момче. Ако си тръгнеш сега, ще ти оставя душата ти. Какво ще кажеш за това предизвикателство? — Ангелус се появи на отсрещния бряг на езерото. Запитах се как ли бе стигнал до там и ми се прииска да има поне толкова много начини да изляза от тази стая, колкото и за влизането в нея.
Да има поне толкова пътища, водещи към дома. Повече от един.
— Душата ми? Не, няма да го направиш.
Застанал на ръба на езерото, ритнах камъче в бълбукащата вода и се загледах как потъва. Не бях глупак. Никога нямаше да ме пусне да си тръгна. Щях да свърша като Ксавие или Сарафина. Черни криле или бели очи — нямаше да има разлика. В крайна сметка всички бяхме оковани от неговите вериги, независимо дали ги виждахме или не.
Ангелус се усмихна.
— Не? Предполагам, че е така… — Той махна с ръка и поне дузина камъни се издигнаха във въздуха около него, пламнаха един след друг от само себе си, лумвайки с изненадваща точност. Закрих лицето си с ръце, когато един камък прелетя край мен.
— Много зряло. Какво ще направиш сега? Ще ме завържеш и ще ме забучиш като плашило на старото ти гробище? Ослепен и окован като животно?
— Не се ласкай. Не се нуждая от смъртен домашен любимец. — Той изви пръста си и водата започна да се завихря във водовъртеж. — Ще те унищожа. Така ще е по-лесно за всички ни. Въпреки че не е чак толкова голямо предизвикателство.
— Защо измъчваше Сарафина? Тя не беше смъртна. Защо си го направил? — извиках аз.
Трябваше да знам. Имах чувството, че по някакъв начин съдбите ни бяха свързани заедно — моята, на Сарафина, на Ксавие и на всички други смъртни и чародейци, които Ангелус бе унищожил.
Какво му бяха сторили?
— Сарафина? Така ли се казваше? Почти бях забравил — разсмя се Ангелус. — Да не очакваш да се тормозя с всеки тъмен чародеец, който свършва тук?
Водата закипя мощно. Наведох се и докоснах повърхността й — беше леденостудена и някак лигава. Не исках да плувам в нея, но не знаех дали има друг начин да стигна до острова.
Погледнах към Ангелус. Нямах идея какво щеше да бъде предизвикателството, но мислех, че ще е по-добре той да продължи да говори, докато ми хрумнеше нещо полезно.
— Всеки тъмен чародеец ли ослепяваш и го принуждаваш да се бие до смърт за спасяването на душата си?
Сведох очи отново към водата. Там, където я бях докоснал, се бяха появили вълнички, после повърхността се прочисти и успокои.
Ангелус скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.
Пъхнах отново ръка във водата и я задържах, докато прозрачното течение се разпростираше из езерцето, въпреки че ръката ми изтръпна. Сега вече виждах какво има под млечната повърхност. Трупове. Също като в реката.
Носеха се с обърнати нагоре лица, зелените им коси и сините им устни приличаха на маски върху разплутите им мъртви тела.
Също като мен, помислих си аз. Така изглеждам тук, в този момент.
Някъде — където все още имам тяло.
Чух, че Ангелус се разсмя. Но едва го чувах, едва успявах да мисля. Повръщаше ми се.
Отдръпнах се от водата. Знаех, че се опитва да ме изплаши и реших да не поглеждам отново към гладката водна повърхност.
Мисли за Лена. Вземи тази страница и се прибери у дома.
Ангелус ме наблюдаваше и се разсмя още по-силно. Провикна се към мен, сякаш бях малко дете.
— Не се бой. Последната ти смърт не е задължително да е такава. Сарафина се провали в поверената й задача.
— Значи все пак знаеш името й — иронично казах аз.
Той ме погледна.
— Знам, че ме провали.
— Теб и Ейбрахам?
Ангелус се намръщи.
— Поздравления. Виждам, че си си пъхал носа в дела, които не са твоя работа. Което означава, че не си по-умен от първия Итън Уейт, който посети Отвъдното съдилище. И нямаш по-голям шанс да видиш любимата си от чародейците Дюшан, отколкото имаше и той.
Вцепених се. Разбира се. Итън Картър Уейт е бил тук. Женевиев ми бе казала. Не исках да питам, но се налагаше.
— Какво му стори?
— А ти как мислиш? — Садистична усмивка се появи на лицето на Ангелус. — Той се опита да вземе нещо, което не беше негово.
— Страницата му?
С всеки мой въпрос Пазителят изглеждаше по-доволен. Личеше, че се наслаждава на ставащото.