Бях в ръцете на издигащите се мъртъвци.
И по-лошо.
Озовах се лице в лице с другия Итън Уейт. Беше по-скоро скелет, отколкото човек, но все пак го разпознах. Опитах се да го изблъскам, но той сграбчи врата ми с костеливата си ръка. От устата му излизаше вода, нямаше зъби. Имал съм много кошмари, по-малко страховити от тази гледка.
Извих глава, за да избегна лигавата слуз от трупа да полепне по лицето ми.
— Може ли един смъртен да направи заклинание Ambulans mortuus? Ходещият мъртвец, да уточня за невежите. Да събуди мъртвите? Изпод водата? — Ангелус си проби път през скупчените тела, които ме заобикаляха и дърпаха ръцете и краката ми в различни посоки толкова силно, че имах чувството, че ще ме разкъсат всеки момент.
Той стигна до сушата и се изправи победоносно пред пиедестала с книгата. Изглеждаше по-луд от всякога, по-луд, отколкото си мислех, че е възможно да бъде някой Пазител.
— Предизвикателството приключи. Душата ти е моя.
Не отговорих. Не можех да кажа нищо, само се взирах в празните очи на Итън Уейт.
— Сега… Доведете го при мен.
При заповедта на Ангелус телата се надигнаха от вонящата вода и ме изтеглиха на брега. Другият Итън ме метна в пръстта, сякаш бях лек като перушинка.
Когато се строполих на земята, малко черно камъче изпадна от джоба ми. Ангелус не забеляза. Беше прекалено зает да се взира в книгата, но аз го видях ясно.
„Речното око“.
Бях забравил да платя за пресичането.
Разбира се. Не можеш да очакваш да прекосяваш водните пространства на отвъдния свят когато си пожелаеш, без да платиш цената. Вдигнах камъчето.
Итън Уейт, мъртвецът, обърна главата си към мен. От погледа, който ми хвърли — ако можеше да се нарече „поглед“, при условие че нямаше очи — по гръбнака ми ме побиха тръпки. Стана ми жал. Но със сигурност не исках да бъда на негово място.
Поне едно обаче си дължахме, толкова много неща бяха станали помежду ни.
— Сбогом, Итън — казах аз.
С последни сили метнах камъчето във водата и го чух как удари повърхността й, предизвиквайки съвсем лек звук. Едва ли някой друг освен мен би го чул и забелязал.
И мъртвите.
Защото няколко секунди след като камъчето потъна във водата, те изчезнаха — толкова бързо, колкото време бе нужно на „речното око“ да стигне до дъното на езерото с тела.
Строполих се отново на малката ивица земя, напълно изтощен. За секунда бях прекалено уплашен, за да помръдна.
И тогава видях Ангелус да стои там, залепен до книгата, четящ от нея на светлината на трептящите зелени и златни пламъци. Знаех какво трябва да направя. Не ми беше нужно още време.
Изправих се на крака.
Ето я. Беше на пиедестала, отворена, точно пред мен.
И пред Ангелус.
„ХРОНИКИТЕ НА ЧАРОДЕЙЦИТЕ“.
Посегнах към книгата и тя опари пръстите ми.
— Недей — изръмжа Ангелус и ме сграбчи за китката. Очите му искряха, сякаш книгата имаше някаква специална власт върху него. Дори не откъсна поглед от страницата. Не бях сигурен, че можеше.
Защото това бе неговата страница.
От мястото, където стоях, почти можех да я прочета и аз. Хиляди написани отново думи, застъпващи се една върху друга. Виждах перото, мастилото, капещо от върха му по страницата и по извитите му пръсти.
Значи ето така го бе направил, ето така бе принудил свръхестествения свят да се подчини на волята му. Той контролираше историята. Не само своята, но и на всички нас.
Ангелус бе променил всичко.
Един човек може да направи това.
И един друг човек може да го промени отново.
— Ангелус?
Той не отговори. Взираше се в книгата и приличаше дори повече на зомби от труповете във водата.
Затова не погледнах и аз. Затворих очи и дръпнах страницата от книгата с цялата си сила и възможно най-рязко.
— Какво правиш?! — изкрещя като полудял Ангелус, но аз не отворих очи. — Какво направи?
Ръцете ми пареха болезнено, страницата искаше да отлети, но аз не я пусках. Стисках я здраво. Нищо нямаше да ме спре.
Тя започна да се къса в ръката ми. Раздиращият звук ми напомни за начина, по който се придвижваха инкубусите, и за миг почти очаквах Джон Брийд или Линк да се появят до мен. Отворих очи.
Нямах този късмет. Ангелус се протягаше към страницата, блъсна ме назад и същевременно дръпна ръката ми в другата посока.