Сграбчих една от стоящите на пиедестала капещи свещи и я поднесох към страницата. Долният й край пламна и започна да пуши и да гори, а Ангелус изпищя от ярост.
— Престани! Не знаеш какво правиш! Можеш да унищожиш всичко — спусна се той към мен и започна да ме блъска и удря, без да спира дори за миг. Почти разкъса блузата ми, ноктите му се забиваха в кожата ми отново и отново, но аз не пуснах изцапаната с мастило страница.
Не я пуснах, когато почувствах как пламъците проправят пътя си по хартията и стигат до пръстите ми. Не я пуснах, когато тя се напука и се превърна в пепел. Не я пуснах, докато самият Ангелус не се строполи на пода и започна да се разпада, сякаш бе направен от стар пергамент, изложен внезапно на разрушителната сила на въздуха.
Най-накрая, когато вятърът издуха и последната следа от Пазителя и от страницата му, издишах шумно и осъзнах, че стоя там и се взирам в изгорелите си, почернели длани.
— Мой ред е.
С наведена глава започнах да прелиствам деликатните пергаментови страници на хрониките. В горната им част виждах дати и имена, изписани с различни почерци. Запитах се кой ли бе писал Ксавие, дали Обадайя бе променил страниците и на други хора освен моята? Надявах се, че не той е променил съдбата на другия Итън Картър Уейт.
Замислих се за моя роднина и потръпнах, опитвайки се да се овладея.
Това можех да съм аз.
На средата на книгата открих нашите страници.
Тези на Итън Картър Уейт бяха точно преди моите, две страници, изписани очевидно от различни ръце. Зачетох се набързо, докато стигнах до частта с историята, която вече знаех. Прочетох за нощта, в която бе умрял и Женевиев бе използвала „Книгата на луните“, за да го върне обратно. Нощта, в която бе започнало всичко.
Взирах се в мястото, където страницата бе пришита към подвързията. Изпитах желание да я откъсна, но знаех, че няма да променя нищо. За другия Итън беше прекалено късно.
Но аз все още имах шанс да променя съдбата си.
Обърнах листа и се озовах пред страницата, изписана с почерка на Обадайя.
Итън Лоусън Уейт.
Не я прочетох, не можех да рискувам. Вече усещах силата на книгата, достатъчно могъща, за да ме обвърже завинаги към страницата ми.
Извърнах очи встрани. Знаех какво се случва в тази версия.
Сега трябваше да я променя.
Дръпнах страницата и краищата й започнаха да се отделят от подвързията, предизвиквайки електрически удар, по-силен и по-ярък от светкавица.
Чух звук като от гръмотевица в небето над мен, но продължих да късам.
Този път държах свещите възможно най-далече от пергамента.
Дърпах, докато думите започнаха да избледняват, да изчезват, сякаш бяха написани с невидимо мастило.
Погледнах отново надолу към страницата и тя бе празна. Пуснах я във водата край мен и я наблюдавах как потъва в млечните дълбини и изчезва в безкрайната сянка на бездната.
Страницата ми я нямаше.
И в същия мих разбрах, че и аз изчезвам.
Втренчих се в кецовете си, докато изчезваха сантиметър по сантиметър.
Изчезнах целият.
И това вече нямаше значение…
защото
нямаше
нищо
между
мен
сега
и
тогава нямаше ме мен…
Трийсет и пета глава
Пукнатина във вселената
Върховете на кецовете ми висяха над белия метален ръб, а градът спеше на стотина метра под мен. Малките къщи и малките коли приличаха на играчки и си ги представих как блестят под елхата заедно с останалите фигурки от коледния град на майка ми.
Познавах тази гледка.
Човек не забравя последното нещо, което е видял, преди да умре. Повярвайте ми.
Стоях на върха на водната кула на Съмървил, напуканите ивици в бялата боя се подаваха под краката ми. Очертанията на нарисувано с маркер черно сърце привлякоха погледа ми.
Възможно ли беше? Наистина ли си бях у дома?
Не бях сигурен, докато не я видях.
Върховете на черните й ортопедични обувки бяха на същата линия като кецовете ми. Ама бе облечена в черната си рокля за неделното посещение на църквата, с малките теменужки по нея, и с черната си шапка с широка периферия. Белите й ръкавици стискаха дръжките на дамската й чантичка.