— Хъм… — изсумтя леля Грейс. — Хората тук не знаят нищо за таланта. Години наред църковният хор не каза една добра дума за пеенето на Прудънс Джейн.
Леля Мърси скръсти ръце на гърдите си.
— А тя имаше глас на ангел, верно си е.
Изненадах се, че леля Мърси може да чуе изобщо нещо без слуховия си апарат. Двете ми лели продължаваха да обсъждат некролога, когато Лена влезе в главата ми с Келтската нишка, за да си поговори с мен.
Итън, добре ли си?
Добре съм, Лена?
Не звучиш добре.
Справям се.
Дръж се. Идвам.
Лицето на Ама се взираше в мен, отпечатано на страницата на вестника в черно и бяло. Беше с най-хубавата си неделна рокля, онази с бялата якичка. Запитах се дали някой й бе направил тази снимка на погребението на майка ми или на това на леля Пру. Или пък на Макон.
На толкова много погребения бяхме ходили.
Оставих вестника на издрасканата дървена маса. Мразех некролози. Пишеше ги някой от вестника, човек, който не беше познавал Ама. Бяха разбрали всичко погрешно. Имах още една причина да мразя „Звезди и ивици“. Затворих очи, слушайки как Сестрите фучат за всяка дума от некролога на Ама и за това как Телма не може да направи кашата както трябва. Знаех, че това бе техният начин да изкажат уважението си към жената, която бе отгледала баща ми и мен. Жената, която им правеше кана след кана със студен чай и се грижеше да не излизат за църква с повдигнати над чорапогащниците си поли. След известно време спрях да ги слушам. Чувах само тихия шум от оплакването на самата къща, която също жалеше за Ама.
Дъските на пода пукаха, но този път знаех, че Ама не е в стаята си. Никоя тенджера или тиган не тракаше, никакви ножове не нападаха дъската за рязане, не усещах мириса на топла храна, носещ се от фурната. Нямаше и да има, освен ако с баща ми не се учехме да готвим. Нямаше нито една тенджера с храна, оставена на верандата от загрижени добронамерени домакини. Не и след тази смърт. Никой не би се осмелил да донесе жалкото си свинско печено в памет на Ама Тредо. А и ако го бяха донесли, ние нямаше да го ядем. Не че някой в тази къща вярваше, че тя ни бе напуснала наистина.
Поне така казваха.
— Тя шъ си дойде отново, Итън. Така се и появи, без да каже нит’ дума в деня, когат’ ти съ роди.
Беше вярно. Ама отгледала баща ми и се преместила в Уейдърс Крийк при семейството си. Но, както разказваше семейната история, в деня, в който родителите ми ме донесли от болницата, тя се появила на вратата с торбичката си с принадлежностите за плетене и се нанесла отново в къщата.
Сега обаче Ама си бе отишла и нямаше да се върне никога. Знаех го най-добре от всички. Погледнах към протърканите дъски, точно пред вратичката на фурната.
Липсва ми, Лена.
И на мен.
И двете ми липсват.
Знам.
Чух как Телма влезе в кухнята, захапала голям къс тютюн.
— Добре, момичета. Мисля, че емоциите бяха прекалено много за всички ни за една сутрин. Нека отидем в другата стая и видим какво можем да спечелим в „Познай цената“.
Тя ми смигна и забута количката на леля Мърси към коридора. Леля Грейс се затътри след тях, а Харлон Джеймс се влачеше в краката й.
— Надявам се, че са се отказали от онези ледени кутии, дет’ сами правят вода.
Баща ми се протегна за вестника и продължи да чете оттам, където бяхме спрели.
— „Заупокойната служба ще се проведе в църквата в Уейдърс Крийк.“
В главата ми изплува спомен — Ама и Макон, застанали един срещу друг в мъгливото мочурище в една дяволски странна нощ със сбъркана луна.
— О, по дяволите! Опитах се да поговоря с всички. Ама не искаше никаква служба — изпъшка баща ми. — Но никой не пожела да ме чуе. Сигурно сега фучи някъде и мърмори: „Не разбирам защо си губите времето да ме оплаквате. Кълна се в Спасителя, аз не бих си губила моето“.
Усмихнах се. Татко наклони глава наляво, както правеше Ама, когато се разбесняваше.
— „С.У.Е.Т.А. Пет букви, водоравно. Това е всичко, излишно суетене и безсмислица, Мичъл Уейт.“
Този път се разсмях, защото баща ми беше прав. Тя мразеше да бъде в центъра на вниманието, особено когато бе намесен обичайният погребален панаир на Гатлин.
Баща ми прочете следващия пасаж.