— „Госпожица Ама Тредо е родена в окръг Гатлин, Южна Каролина, шесто от седемте деца в семейство Тредо.“ Седем деца? Ама споменавала ли е някога своите братя и сестри? Помня само, че ни е говорила за Великите — зачуди се той. — „По някои сведения кариерата й като прочута пекарка в областта е от поне петдесет години, както и участието й в също толкова местни панаири.“ — Той поклати отново глава. — И нито дума за соса й „Каролина голд“? Мили боже, надявам се, че Ама не седи на някой облак отгоре и не чете това. Ще ни съсипе с мълнии.
Няма да го направи, помислих си аз. Ама не се интересува какво мислят те за нея. Не и хората от Гатлин. Седи си някъде на верандата с Великите и играе карти.
Баща ми продължи да чете.
— „Госпожица Ама остави скърбящи не само семейството си, но и кръг близки приятели.“ — Той сгъна вестника и го метна на масата. — Къде е частта, в която госпожица Ама остави след себе си две от най-скърбящите, гладни и тъжни момчета, живеещи в дома на Уейт? — потропа нервно той с пръсти по дървения плот между нас.
Отначало не знаех какво да кажа.
— Татко?
— Да?
— Ще се оправим, знаеш го, нали?
Беше вярно. Това бе правила Ама през цялото време, ако се замислиш. Беше ни подготвяла за времето, когато тя нямаше да е с нас. Баща ми със сигурност го знаеше, защото отпусна ръката си тежко на рамото ми.
— Да, млади господине. Знам го.
Не казах нищо друго.
Седяхме заедно в кухнята, загледани през прозореца навън.
— Всичко друго ще бъде ужасно неуважително. — Гласът му звучеше приглушено и знаех, че той плачеше. — Тя ни е възпитала много добре, Итън.
— Определено го направи.
Аз също се борех с напиращите сълзи. Предполагам, че и това щеше да бъде проява на неуважение, както би казал баща ми — да се разциврим, но и двамата го правехме. Така щеше да бъде отсега нататък.
Това беше реалността.
Болеше ме — направо ме убиваше — но беше истинско. Както бе истинска загубата на майка ми. Трябваше да го приема. Може би това бе начинът, по който вселената се разплиташе, поне тази част от нея.
Правилното нещо и лесното нещо никога не са едно и също.
Ама ме бе научила на това.
— Може би тя и Лила Джейн сега ще се грижат една за друга. Може би седят заедно и си говорят, докато похапват пържени домати и пият студен чай — разсмя се баща ми, въпреки че сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.
Нямаше представа колко близо бе до истината, а и аз не му обясних повече.
— Череши — само това казах.
— Какво? — погледна ме той объркано.
— Мама обича череши. Направо от купата, помниш ли? — Обърнах се към него. — Но не мисля, че ще успеят да се вредят да кажат и дума от бърборенето на леля Пру.
Той кимна и ме докосна с ръка.
— На майка ти това никога не й е пречело. Тя просто винаги е искала да я оставят насаме с книгите й. Поне докато и ние не отидем при нея.
— Поне — казах аз, но не можех да вдигна очи към него. Сърцето ми блъскаше яростно в гърдите ми и не знаех какво изпитвам в този миг. Част от мен искаше да му каже, че бях видял мама. Че тя е добре.
Седяхме така, без да помръдваме и да говорим, докато усетих, че сърцето ми забива в един друг, познат ритъм.
Лена? Ти ли си?
Излез навън, Итън. Чакам те.
Чух музиката, преди да видя през прозореца Бричката да се появява на алеята. Надигнах се и кимнах към татко.
— Ще изляза да се видя за малко с Лена.
— Не се притеснявай, остани колкото време ти е нужно.
— Благодаря, татко.
Обърнах се, за да изляза, и хвърлих последен поглед към баща си, седящ сам до масата с вестника. Не можех да го направя. Не можех да го оставя просто така.
Посегнах към вестника.
Не знам защо го взех. Може би исках да я задържа с мен още малко, може би не исках баща ми да седи сам, измъчван от всички тези чувства, загледан в тъпия вестник с лошата кръстословица и още по-лош некролог.
И тогава получих просветление.
Дръпнах чекмеджето на Ама и извадих молив номер 2. Вдигнах го, за да го види баща ми. Той се ухили.
— Подострен до крайност. Но после се оказва, че може още повече.
— Това би искала тя, един последен път.
Татко се облегна назад в стола си, докато успя да достигне до чекмеджето, бръкна вътре и метна към мен „Ред Хотс“, любимите й лютиви бонбони.