— Един последен път.
Прегърнах го.
— Обичам те, татко.
После протегнах ръка и избърсах солта, струпана по перваза. Тя се посипа по кухненския под.
— Време е да пуснем духовете вътре.
Изминах едва половината стъпала на верандата, когато Лена се появи. Тя се хвърли в прегръдките ми, обвивайки тънките си крака около кръста ми. Вкопчи се в мен, а аз я стиснах здраво, сякаш никой от нас не искаше да пуска другия за нищо на света.
Имаше електричество, много електричество. Но когато устните й намериха моите, нямаше нищо друго, освен сладост и покой. Като прибиране у дома, когато домът означава истинско убежище, а не буря.
Всичко бе различно между нас, вече нищо не ни разделяше. Не знаех дали бе заради новия ред, или заради пътуването ми до края на отвъдния свят и обратно. Каквато и да бе причината, вече можех да държа ръката на Лена, без тя да прогаря дупка в дланта ми.
Докосването й бе топло, пръстите й бяха нежни, целувката й сега бе просто целувка. Целувка, която бе толкова необикновена и обикновена, колкото може да бъде една целувка. Не беше електрическа буря или огън, нищо не избухваше, нямаше дори лек токов удар. Лена ми принадлежеше по същия начин, както аз й принадлежах. И можехме да бъдем заедно.
Клаксонът на Бричката ни стресна и ние се откъснахме един от друг.
— О, я стига. — Линк подаде глава от прозореца. — Ще остарея, докато седя тук и ви чакам да се натискате.
Ухилих му се, но не можех да се отдръпна от Лена.
— Обичам те, Лена Дюшан. Винаги съм те обичал и така ще бъде до края на света. А и след това.
Думите бяха истина, като първия път, когато ги казах, в деня на Шестнайсетата й луна.
— И аз те обичам, Итън Уейт. Обичам те от първия ден, в който се срещнахме. Или още преди това — погледна ме Лена в очите и се усмихна.
— Много преди това — усмихнах й се в отговор, потъвайки в очите й.
— Но трябва да ти кажа нещо — каза тя и се долепи до мен. — Нещо, което вероятно трябва да знаеш за момичето, което обичаш.
Стомахът ми се преобърна.
— Какво?
— Името ми.
— Сериозно ли говориш?
Знаех, че чародейците научават истинското си име, след като бъдат призовани, но Лена не бе пожелала да ми го каже преди, независимо колко пъти я бях молил. Накрая се отказах и реших, че тя сама ще прецени кога да ми го каже. Явно подходящият момент бе сега.
— Все още ли искаш да го знаеш? — ухили се тя, защото вече бе наясно с отговора ми.
Кимнах.
— Джоузефин Дюшан. Джоузефин, дъщеря на Сарафина.
Последната дума бе едва прошепната, но аз я чух така гръмко, сякаш я бе изкрещяла от покрива на къща.
Стиснах ръката й.
Името й. Последното липсващо парченце от семейния й пъзел и единственото, което не можех да намеря на фамилното й родословно дърво.
Още не й бях казал за майка й. Част от мен искаше да вярва, че Сарафина се бе отказала от душата си, за да бъда отново с Лена — че саможертвата й бе нещо повече от отмъщение. Някой ден щях да й разкажа какво бе направила майка й за мен. Тя заслужаваше да знае, че Сарафина не бе изцяло и съвършено зла.
Клаксонът избипка отново.
— Хайде, влюбени гълъбчета. Трябва да вървим към „Дейри Кийн“. Всички ни чакат.
Сграбчих Лена за ръката и я повлякох към Бричката.
— По пътя се налага да спрем на едно място.
— Ще включва ли тъмни чародейци? Ще ми трябват ли ножиците?
— Отиваме само до библиотеката.
Линк отпусна чело на волана.
— Не съм си подновявал читателската карта, откакто бях на десет. Май имам по-голям шанс да оцелея при среща с тъмни чародейци.
Застанах пред вратата на колата и погледнах към Лена. Задната врата се отвори от само себе си и двамата се качихме там.
— О, човече! Сега какво, шофьор ли съм ви? Вие, чародейците и смъртните, изобщо не знаете как да проявявате уважение към човек. — Линк наду музиката, сякаш изобщо не искаше да чуе какво щях да му отговоря.
— Уважавам те и оценявам всичко, което си направил — пернах го шеговито по тила.
Той като че ли изобщо не го усети. Говорех на Линк, но гледах Лена. Не можех да спра да я гледам.
Беше по-красива, отколкото си я спомнях, по-красива и по-реална.