Увих кичур от косата й на пръстите си и тя отпусна лицето си до дланта ми. Бяхме заедно. Беше ми трудно да мисля, да гледам и дори да говоря за нещо друго. После се почувствах гузен, че се чувствам толкова добре, когато все още носех „Звезди и ивици“ в задния си джоб.
— Чакай. Чуй само… — Линк направи пауза. — Точно от това имах нужда, за да довърша новата си песен. „Захарно момиче. Болката е толкова сладка, че да те погледна аз…“
Лена отпусна глава на рамото ми.
— Споменах ли, че братовчедка ми се върна?
— Разбира се, че се е върнала — усмихнах се аз.
Линк ми намигна в огледалото за обратно виждане. Пернах го пак по тила, докато колата потегляше.
— Мисля, че някой ден ще станеш рок звезда — казах аз.
— Трябва да поработя отново по демото си, нали знаеш? Защото щом завърша, потеглям направо към Ню Йорк, към голямата сцена…
Линк дуднеше обичайните глупости, като в доброто старо време. Точно както трябваше да бъде. Това бе последното доказателство, от което се нуждаех.
Наистина си бях у дома.
Трийсет и осма глава
Единайсет хоризонтално
— Вие, деца, вървете — каза Линк и пусна последния демозапис на „Холи Ролерс“. — Аз ще почакам тук. Нагледал съм се на достатъчно книги в училище.
С Лена слязохме от Бричката и застанахме пред Окръжната библиотека на Гатлин. Ремонтът бе доста напреднал. Цялата основна конструкция бе завършена отвън, а милите дами от ДАР вече бяха засадили фиданки близо до вратата.
Вътре имаше още доста работа. На едната стена бяха облегнати пластмасови плоскости, а до друга видях инструменти и голям уред за рязане на дърва. Но леля Мариан вече бе заела част от готовото пространство, което изобщо не ме изненадваше — по-скоро би имала половин библиотека, отколкото никаква.
— Лельо Мариан! — Гласът ми отекна по-силно от обикновено и след секунди тя се появи в края на пътеката, по чорапи, без обувки. В очите й изплуваха сълзи, когато се впусна към мен, за да ме прегърне.
— Още не мога да повярвам — стисна ме тя силно.
— Повярвай ми, знам.
Чух звука от подметки, тропащи по голия цимент на пода.
— Мистър Уейт, удоволствие е да те видя, синко.
По лицето на Макон се бе разляла широка усмивка. Тя се появяваше винаги когато ме видеше напоследък, и това бе започнало да ме плаши леко.
Прегърна Лена и пристъпи към мен. Протегнах ръка, за да се здрависаме, но той обви своята почти приятелски около раменете ми.
— И аз се радвам да ви видя, сър. И без това искахме да говорим с вас и леля Мариан.
Мариан повдигна изненадано вежди.
— Така ли?
Лена въртеше гердана си с талисмани, чакайки аз да обясня. Предполагам, че нямаше желание точно тя да изтърси на чичо си новината, че вече можем да се докосваме, без това да излага живота ми на опасност. Така че тази чест се падна на мен. Колкото и заинтригуван да изглеждаше Макон, бях убеден, че предишното положение — когато целуването на Лена ме застрашаваше с електрически удар — му бе допадало повече.
Мариан ме изслуша и се обърна към Макон.
— Забележително. Какво означава това според теб?
Той крачеше замислено пред рафтовете с книги.
— Не съм напълно сигурен.
— Каквото и да е, смяташ ли, че ще засегне другите чародейци и смъртни? — Лена се надяваше, че това е някаква промяна в Общия ред. Може би космически бонус, след всичко, което бяхме преживели.
— Съмнявам се, но определено трябва да се провери. — Макон погледна към Мариан.
Тя кимна.
— Разбира се.
Лена се опита да скрие разочарованието си, но чичо й я познаваше прекалено добре.
— Дори да не повлияе на други чародейци и смъртни, това се е отразило достатъчно върху вас двамата. Промяната все трябва да започне отнякъде, дори и в свръхестествения свят.
Чух скърцане и входната врата се тръшна.
— Доктор Ашкрофт?
Погледнах към Лена. Бих познал този глас навсякъде. Очевидно и Макон го бе разпознал, защото изчезна зад рафтовете, като ни придърпа с Лена със себе си.
— Здравей, Марта — обърна се Мариан към мисис Линкълн с най-приятелския си библиотекарски глас.
— Колата на Уесли ли видях отпред? Той тук ли е?
— Съжалявам, но не е.
Линк сигурно се бе смъкнал на пода на Бричката, криейки се от майка си.