Линк никога не ми беше казал с какво го държеше и изнудваше през годините Ама. Винаги бях искал да знам, но никога не успях да измъкна тайната от него. Сега се завъртя нервно на стола си.
— О, стига, човече. Някои неща са лични.
Ридли го изгледа подозрително.
— Тогава ли си изпил ракията и си оповръщал всичко?
Той поклати глава и сви рамене.
— Не, това бе нечие друго мазе. Наоколо има доста мазета, все пак.
Всички го гледахме втренчено. Този път нямаше да се откажем.
— Добре — изпуфтя той и прокара нервно ръка през щръкналата си коса. — Тя ме хвана… — Поколеба се. — Тя ме хвана облечен в…
— Облечен в…? — Дори не исках да си представям как щеше да свърши това изречение.
Линк потърка с длан лицето си, много притеснен.
— Беше ужасно, пич. Ако майка ми някога разбере, ще те убие, че си го изрекъл, а мен — че съм го направил.
— В какво си бил облечен? — попита Лена. — В рокля? С високи токчета?
Той поклати глава. Лицето му бе пламнало от срам.
— По-лошо.
Ридли го ощипа, крайно изнервена и нетърпелива.
— Изплюй го най-накрая. Какво, по дяволите, си носел?
Линк овеси гласа.
— Униформа на войник от Съюза. Открадната от гаража на Джими Уикс.
Избухнах в смях и след секунди Линк ме последва. Никой друг на масата не разбираше греха на южняшкото момче — с баща, който водеше кавалерията на Конфедерацията при възстановката на Битката при Хъни Хил, и с майка, която бе горд член на Сестрите на Конфедерацията — да се преоблече в униформа на войник от вражеската, северняшка армия през Гражданската война. Трябваше да си от Гатлин за това.
Беше едно от неписаните правила — като това, че не правиш пай за някой от рода Уейт, защото никога няма да бъде по-добър от този на Ама; или че не сядаш пред Съси Хъникът в църквата, защото тя говори през цялото време с пастора; и не избираш какъв цвят да боядисаш къщата си, без да се посъветваш с мисис Линкълн — освен ако не си Лила Евърс Уейт.
Така стоят нещата в Гатлин.
Той бе нашето семейство, с всичко в него — и с доброто, и с лошото.
Мисис Ашър дори бе казала на мисис Сноу да каже на мисис Линкълн да каже на Линк да ми каже, че ще се радва някой път да й отида на гости. Казах на Линк да й благодари от мое име и наистина го мислех. Може би дори някой ден мисис Линкълн отново щеше да ми изпече от своите прочути шоколадови курабийки.
Ако го направеше, нямаше да оставя и трохичка в чинията.
Когато Линк ни докара, с Лена веднага се отправихме към „Грийнбриър“. Това беше нашето местенце и независимо колко ужасни неща бяха станали там, винаги щеше да си остане мястото, където бяхме намерили медальона, където за първи път бях видял Лена да мести облаци, макар все още да не осъзнавах, че го прави, и където учехме латински, опитвайки се да превеждаме от „Книгата на луните“.
Тайната градина на „Грийнбриър“ пазеше нашите тайни от самото начало. И в известен смисъл ние започвахме всичко отначало.
Лена ме погледна странно, когато най-накрая разгънах вестника, който мъкнех със себе си целия следобед.
— Какво е това? — затвори тя бележника си, онзи, в който пишеше постоянно, сякаш се боеше, че няма да й стигне времето да разкаже всичко.
— Кръстословица.
Легнахме по корем на тревата, сгушени един до друг на старото ни място — до дървото близо до лимоновата горичка, близо и до надгробния камък. Верен на името си, „Грийнбриър“ бе изумително зелен. Никога не бях виждал имението толкова окъпано в цветове. Не се забелязваше нито един скакалец или изсъхнала мъртва тревичка. Гатлин наистина се бе върнал към най-добрата си версия на своето аз.
Ние го направихме, Лена. Изобщо не сме знаели колко силни можем да бъдем.
Тя се облегна на мен.
Вече знаем.
Не знаех колко дълго ще продължи, но се заклех пред себе си, че никога вече няма да приемам за даденост това, което имаме. Нито за минута.
— Мислех си, че можем да я решим. Нали знаеш… заради Ама.
— Кръстословицата ли?
Кимнах и тя се разсмя.
— Знаеш ли, никога преди не бях поглеждала тези кръстословици по вестниците. Не и докато ти не си отиде и не започна да ги използваш, за да общуваш с мен.
— Умно от моя страна, нали? — сръгах я аз закачливо.