— По-добре от опитите ти да пишеш текстове на песни. Не че кръстословиците ти бяха върхът на гениалността — усмихна се тя, като прехапа долната си устна.
Не устоях и я целунах. И пак, и пак, докато тя не се отдръпна, смеейки се.
— Добре, добре… Бяха много по-добри — изпуфтя Лена с престорена досада и допря челото си до моето.
Усмихнах се.
— Признай го, Лена. Харесваше кръстословиците ми.
— Шегуваш ли се? Естествено, че ги харесвах. Ти идваше при мен, в мислите ми, всеки път, щом погледнех тези нелепи страници.
— Бях отчаян.
Отворихме вестника помежду ни и извадих молив, втори номер. Трябваше да предположа, че ще го видим.
Ама ни бе оставила съобщение — като онези, които аз оставях за Лена.
Четири букви, хоризонтално, заповед, хващане.
Д.Р.Ъ.Ж.
Две, водоравно, частица за възвратност.
С.Е.
Пет, водоравно, противоположно на лошото.
Д.О.Б.Р.Е.
Четири, хоризонтално, жертва на несправедливост от роман на Едит Уортън9.
И.Т.Ъ.Н.
Шест, хоризонтално, религиозен израз на радост.
А.Л.Е.Л.У.Я.
Смачках вестника и придърпах Лена към себе си.
Ама си беше у дома.
Ама беше с мен.
Плаках, докато слънцето залезе и ливадата край мен стана едновременно толкова мрачна и светла, колкото се чувствах аз самият.
Трийсет и девета глава
Химн за Ама
Епилог
След
Тази нощ лежах в старото си махагоново легло, в стаята си, като поколения Уейт преди това. С книгите под мен, със счупения телефон до себе си, със стария айпод на врата ми. Дори пътната ми карта беше отново на стената. Лена я бе закачила сама. Но нямаше значение колко удобно и утешаващо бе всичко. Не можех да заспя — трябваше да мисля за прекалено много неща.
Трябваше да си спомня много неща.
Когато бях малък, дядо ми почина. Обичах го по хиляди причини, които не мога да ви кажа, и заради хиляди истории, който едва си спомням.
След като се случи, се скрих — качих се на дървото, което растеше по средата на оградата ни, там, където съседите преди замеряха мен и приятелите ми със зелени праскови и откъдето ние им ги мятахме обратно в отговор.
Не можех да спра да плача, независимо колко силно притисках юмруци до очите си. Предполагам, че дотогава не бях осъзнавал, че хората могат да умират.
Първо навън излезе баща ми и се опита да говори с мен и да ме свали от тъпото дърво. После се опита и майка ми. Нищо от това, което ми казаха обаче, не ме накара да се почувствам по-добре. Попитах ги дали дядо е на небето, както ни учеха в Неделното училище. Мама каза, че не е сигурна. В онзи момент в нея проговори историчката. Обясни ми, че никой не знае какво точно става, когато умрем. Може би се превръщаме в пеперуди, може би отново се прераждаме като хора. Може би просто умираме и не се случва нищо.
Само се разплаках още по-силно. Нямаш нужда точно от историк, когато си в такова положение. Тогава й казах, че не искам дядо или татко да умират, но най-вече не исках тя да умира. Всъщност имаше и нещо друго, което не исках — аз да умирам.
И тогава тя рухна.
Все пак бе умрял нейният баща.
След това слязох долу по свое желание и двамата плакахме заедно. Тя ме сграбчи в прегръдките си, точно там, на задното стълбище на фамилния дом на Уейт и ми каза, че аз няма да умра.
Никога.
Обеща ми го.
Нямаше да умра, нито пък тя щеше да умре.
9
Едит Уортън (1862–1937) — американска писателка („Невинни години“), носителка на „Пулицър“ и дизайнер. — Б.пр.