След това единственото нещо, което помня, бе, че влязох вътре и изядох три парчета малиново-черешов пай — от онзи със захарната глазура във формата на кръст. Някой трябва да умре, за да направи Ама такъв пай.
После пораснах, станах по-голям и спрях да търся скута на майка си всеки път, когато ми идеше да се разплача. Дори спрях да се катеря на старото дърво. Минаха години преди да осъзная, че майка ми ме е излъгала. Едва след като си отиде, си спомних какво ми бе казала.
Не знам какво се опитвам да кажа. Не знам за какво е всичко това.
Защо се занимаваме.
Защо сме тук.
Защо обичаме.
Имах семейство и те бяха всичко за мен, а дори не го осъзнавах, докато ги имах. Имах приятелка и тя бе всичко за мен, и го осъзнавах във всяка секунда, в която бяхме заедно.
Загубих всички. Всичко, което едно момче някога би искало да има.
Намерих отново пътя си към вкъщи, но не се заблуждавайте. Нищо не е същото като преди. Не съм и сигурен, че искам да бъде.
Както и да е, аз все още съм един от най-щастливите хора, живели някога. Не съм много религиозен, особено като става въпрос за молитвите. Да си призная честно, за мен всичко това е свързано по-скоро с надеждата на хората, че трябва да има и нещо друго освен това пред очите им.
Но знам едно и искам да го кажа. И наистина се надявам някой да ме чуе.
Има смисъл. Не знам какъв точно е, но всичко, което имам, и всичко, което загубих, и всичко, което почувствах — значи нещо.
Може би няма смисъл в живота. Може би има смисъл само в живеенето.
Това научих. Това щях да правя отсега нататък.
И в любовта, колкото и лигаво да звучи.
Лена Дюшан. Името й звучи като дъжд.
Вече не падам. Така казва Лена и тя е права. Може да кажете, че летя.
И двамата летим.
И съм напълно сигурен, че някъде там горе в реалното синьо небе Ама също лети. Всички го правим, зависи как го възприемате. Летене или падане, зависи от нас.
Защото небето всъщност не е от синя боя и в този свят няма само два типа хора, загубеняци и глупаци. Само си мислим, че е така. Не си губете времето и с това — с нищо. Не си струва.
Може да питате майка ми дали това е правилният вид звездна нощ.
От онези, с двете чародейски луни и Северната, и Южната звезда.
Поне аз знам, че мога да я питам.
Станах през нощта и минах по скърцащите дъски на пода. Струваха ми се изумително истински и дори за миг не си помислих, че сънувам. В кухнята награбих наведнъж съвършено измитите чаши от шкафа над плота. Поставих ги в редица една по една на масата.
Празни, с изключение на лунното сияние.
Светлината на хладилника бе толкова силна, че ме стресна. Намерих го на най-долния рафт, пъхнато зад загниваща зелка.
Шоколадовото мляко.
Както и подозирах.
Може и да не исках да го пия повече, може и да не бях тук, за да го пия, но знаех, че няма начин Ама да спре да го купува.
Разкъсах ъгълчето и сгънах гърлото за по-удобно — нещо, което мога да направя дори насън. На практика бях точно в това състояние. Не можех да приготвя на чичо Абнър пай, дори от това да зависеше животът ми; не знаех и къде Ама държеше рецептата си за шоколадовия фъдж.
Но това го знаех.
Напълних чашите, една по една.
Една за леля Пру, която видя всичко, без да трепне.
Една за Туайла, която се отказа от всичко, без да се поколебае.
Една за майка ми, която ме пусна да си отида неведнъж, а два пъти.
Една за Ама, която зае мястото си сред Великите, за да мога аз да заема отново своето в Гатлин.
Чаша шоколадово мляко май не беше достатъчно, но това всъщност не бе мляко и ние го знаехме — поне всички тук.
Защото лунната светлина проблясваше по празните дървени столове край мен и аз бях сигурен, че не съм сам — както винаги.
Никога не бях сам.
Побутнах последната стъклена чаша през лъча лунна светлина към другия край на издрасканата дървена маса. Светлината премигваше като блещукащите очи на Блудник.
— Изпий го — казах аз, но нямах това предвид.
Особено като ставаше дума за Ама и майка ми.
Обичам те и винаги ще те обичам.
Нуждая се от теб и ще те задържа при себе си.
Доброто и лошото, захарта и солта, ударите и целувките — това, което е било преди, и това, което ще дойде след, ти и аз…