Майка ми кимна.
— Точно както си го спомням.
Тя докосна рамото ми и каза:
— Имам хубави спомени оттук. Обичам това място.
— И аз — кимнах аз. Това бе единственото място, което ми бе вдъхнало надежда, когато с Лена бяхме изправени пред безнадеждната ситуация в навечерието на нейната Шестнайсета луна. Погледнах пак към мама, наполовина скрита в сенките.
— Ти никога не ми каза, мамо. Не знаех, че си била Пазител. Не знаех нищо за тази страна от живота ти.
— Знам. Съжалявам. Но сега си тук и мога да ти покажа всичко — хвана ме тя за ръката. — Най-накрая.
Тръгнахме между рафтовете, разделени само от факлата помежду ни.
— Е, вече не съм библиотекарка, но се ориентирам отлично сред тези вехтории. Хъм, надявам се не си докосвал никой от тези свитъци? Не и без ръкавици.
— Да. Разбрах, че трябва да ги нося още първия път, когато си изгорих кожата — ухилих се аз.
Беше странно да съм тук с майка си, но след като вече се бяхме озовали на това място, виждах, че библиотеката бе толкова нейна, колкото и на Мариан.
Тя ми се усмихна в отговор.
— Е, поне това вече няма да е проблем.
Свих рамене.
— Май си права.
Посочи ми към най-близката лавица, очите й светеха от вълнение. Беше хубаво да видя мама отново в естествената й среда. Посегна към един свитък.
— „П“, като „пресичане“.
Минаха часове, или поне така ми се струваше, а не бяхме открили нищо полезно като информация. Изпъшках.
— Не можеш ли да ми кажеш как да го направя? Защо трябва да търся сам?
Бяхме заобиколени от купища свитъци, струпани около нас на каменната маса в самия център на „Lunae libri“. Дори майка ми изглеждаше обезверена.
— Вече ти казах. Аз просто си представям къде искам да отида и съм там. Ако това не се получава с теб, тогава не знам как да ти помогна. Твоята душа не е като моята, особено след като бе и разделена на две. Имаш нужда от помощ, а книгите са именно за това.
— Определено съм сигурен, че книгите не са за това — да бъдат изучавани от мъртвите — погледнах я аз. — Поне мисис Инглиш едва ли ще бъде съгласна.
— Човек никога не знае. Книгите присъстват в живота ни по много причини. Както и мисис Инглиш — добави тя и взе поредния свитък от купчината. Разтвори го и го приглади с длани. — Ето този, какво ще кажеш за него? Текстът не е заклинание, по-скоро е нещо като медитация. Медитацията помага за фокусиране на съзнанието. Можеш да опиташ, сякаш си монах.
— Но не съм монах, а и не съм добър в медитирането.
— Очевидно. Но няма да те заболи, ако опиташ. Хайде, съсредоточи се.
Тя се наведе над пергаментовия свитък и започна да чете на глас. Аз повтарях думите, надничайки над рамото й.
Думите се извисиха във въздуха като странен сребрист балон.
Посегнах да го докосна, но той се разтвори и изчезна също толкова бързо, колкото се и бе появил. Погледнах към майка си.
— Видя ли това?
Тя кимна.
— Заклинанията в този свят са различни.
— Защо не се получи?
— Опитай на оригиналния латински. Ето тук. Прочети го сам.
Тя поднесе свитъка по-близо до факлата и аз се приведох към светлината. Гласът ми трепереше, докато произнасях думите.
Затворих очи, но мислех само колко далече бях от Лена. Как къдравата й черна коса се виеше от чародейския бриз. Как зеленото и златното искряха в очите й — както самата тя бе едновременно и сияйна, и мрачна.
Как вероятно никога вече нямаше да я видя.
— О, хайде, Итън Уейт.
Отворих очи.
— Безсмислено е.
— Съсредоточи се.
— Съсредоточен съм.
— Не, не си — каза майка ми. — Не мисли къде се намираш в момента. Не мисли за това, което си загубил. Нито за водната кула или за това, което се случи после. Не позволявай тези неща да те смачкат.
— Не позволявам.
— Напротив.
— Откъде си толкова сигурна?
— Защото, ако беше достатъчно съсредоточен, ако имаше вяра, нямаше да стоиш тук. Щеше да бъдеш на половината път към дома, с един крак вече в Гатлин.