Нима? Трудно ми беше да си го представя.
— Затвори очи.
Затворих ги послушно.
— Повтори това, което казвам — прошепна ми тя.
Сред тишината чух думите й в главата си, сякаш говореше с мислите ми. Сякаш общувахме чрез Келтската нишка, майка ми и аз. В смъртта, от гроба, в един далечен свят. Беше ми познато, нещо, което ни бе свързвало и преди, много отдавна, нещо, което бяхме загубили.
„У дома ме отнесете.
У дома ме отнесете,
казах аз.
Ducite me domum.
Ducite me domum,
казах аз.
За да си спомня.
Ut meminissem,
казах аз.
За да ме запомнят.
Ut in memoria tenear,
казах аз.
Ти помниш, сине мой.
Аз помня,
казах аз.
Ще запомниш.
Аз винаги ще помня,
казах аз.
Аз съм този…
Ти ще…
Аз ще…
си спомня.“
Шеста глава
Сребърното копче
Отворих очи. Стоях в началния коридор в къщата на Лена. Беше се получило, бях пресякъл границата между световете, бях отново в Гатлин, в света на живите. Заля ме вълна на облекчение; той все още бе тук. Гатлин съществуваше непроменен, което означаваше, че и Лена съществуваше, може би непроменена.
А това означаваше, че всичко, което бях загубил, всичко, което бях направил, не е било напразно.
Облегнах се на стената зад себе си. Стаята спря да се върти и аз вдигнах глава и погледнах към старите, измазани с хоросан стени. Познатото вито стълбище. Искрящите лакирани подове. „Рейвънуд“.
Истинският „Рейвънуд“. Смъртен, солиден и твърд под краката ми. Бях се завърнал.
Лена.
Затворих очи и се опитах да възпра напиращите сълзи.
Тук съм. Успях.
Не знаех колко дълго съм стоял така, неподвижен на място, чакайки отговор, сякаш се надявах тя да изтича иззад ъгъла и да се втурне в прегръдките ми.
Но тя не го направи.
Дори не усети, че й говоря чрез Келтската нишка. Поех си дълбоко дъх. Мащабността на всичко станало ме порази внезапно.
„Рейвънуд“ изглеждаше различно от последния път, когато бях тук. Не че това ме изненада; имението постоянно се менеше, но от черните чаршафи, покриващи огледалата и прозорците, личеше, че този път промяната е към лошо.
Не бяха само чаршафите. Беше начинът, по който снегът валеше от тавана, въпреки че бе вътре в къщата. Студените бели преспи бяха затрупали праговете на вратите, изпълваха камината и от купчините във въздуха се виеха снежинки като пепел. Вдигнах глава и видях, че таванът бе изпълнен с буреносни облаци, които се спускаха по цялото стълбище до втория етаж. Беше много студено дори за призрак като мен и не можех да спра да треперя. „Рейвънуд“ винаги имаше история за разказване и обикновено това бе историята на Лена. Тя контролираше външния вид на къщата със своето настроение. И ако „Рейвънуд“ изглеждаше така, то…
Хайде, Лена. Къде си?
Ослушвах се в очакване на нейния отговор, но чувах само тишината.
Тръгнах по хлъзгавия лед в коридора и стигнах до познатия парапет на голямото предно стълбище. Изкачих белите стъпала, едно по едно, чак до върха. Когато се обърнах назад, видях, че не бях оставил следи по снега.
— Лена? Тук ли си?
Хайде, знам, че можеш да усетиш присъствието ми.
Но тя не каза нищо и когато надникнах през открехнатата врата на стаята й, изпитах почти облекчение, че не беше вътре. Погледнах и към тавана, където я бях намерил веднъж, долепена до мазилката.
Спалнята на Лена също бе променена, както обикновено. Този път цигулката не свиреше сама и нямаше надписи навсякъде по мебелите, нито стените бяха от стъкло. Стаята не приличаше на затвор, мазилката не бе напукана и леглото не бе счупено.
Всичко бе изчезнало. Багажът й бе опакован и чантите бяха грижливо подредени в средата на стаята. Стените и таванът бяха напълно голи и чисти, като в нечия съвсем обикновена стая. Изглежда Лена заминаваше.
Излязох оттам, преди да осмисля какво би могло да означава това за мен. Преди да се опитам да открия начин как бих могъл да я посетя в Барбадос, или където там отиваше.
Беше ми толкова трудно да мисля за това, почти колкото първия път, когато ми се наложи да я изоставя.