Отидох до просторната трапезария, където бях прекарал толкова странни дни и вечери. Дебел, плътен скреж покриваше масата, а под нея на килима имаше тъмен, влажен непокрит правоъгълник. Минах през отворената врата и избягах на задната веранда, онази, която гледаше към зеления, водещ до реката хълм — където изобщо не валеше, само бе мрачно и мъгливо. Въздъхнах с облекчение, че отново бях навън, и тръгнах по пътеката зад къщата, докато стигнах до лимонените дръвчета и рушащата се каменна стена. Бях в „Грийнбриър“.
Знаех какво търсех в мига, в който го видях.
Моят гроб.
Ето го, под голите клони на лимоновите дръвчета, купчина от прясна пръст, оградена от камъни и покрита с искрящ снежец.
Нямаше надгробна плоча, само обикновен, направен от дърво стар кръст. Купчината пръст не приличаше много на последния дом на някого, което ме накара да се почувствам по-добре, а не по-лошо за цялата тази ситуация.
Облаците над главата ми се отместиха и отблясък откъм гроба привлече вниманието ми. Някой бе оставил амулет от огърлицата на Лена на дървения кръст. Стомахът ми се преобърна, когато го видях. Беше сребърното копче, което бе паднало от жилетката й в нощта, когато за първи път се срещнахме в дъжда на път номер 9. Тогава се беше изтъркаляло на пода под предната седалка на Бричката. Почувствах, че в известен смисъл бяхме изминали пълен кръг — от първия път, когато я видях, до последния, поне последния в този свят.
Пълен кръг. Началото и краят. Може би наистина бях пробил дупка в небето и бях дръпнал нишката, която бе започнала да разплита кълбото на вселената. Може би нямаше възел или някаква бримка, които да попречат това да се случи, и всичко бе унищожено. Нещо бе свързало моя първи поглед към това копче с този сега, въпреки че то си беше същото старо копче. Някаква малка частица от вселената се бе пресегнала от Лена до мен, до Макон, до Ама, до баща ми и майка ми — и дори до Мариан и леля Пру — и обратно до мен. Предполагам, че и Лив, и Джон Брийд бяха някъде там, може би и Линк, и Ридли. Може би и целият Гатлин.
Имаше ли значение?
Когато видях Лена за първи път в училище, как бих могъл да предположа докъде щеше да ни доведе това? А ако можех, щях ли да променя дори едно-едничко нещо? Съмнявах се.
Вдигнах внимателно сребърното копче. В мига, в който пръстите ми го докоснаха, те започнаха да се движат по-бавно, сякаш бях потопил ръката си на дъното на езеро. Почувствах тежестта на напразността на усилието си — притискаше ме със силата на купчина тухли. Поставих копчето обратно на кръста, но то се претърколи и падна върху натрупаната купчина пръст на гроба. Бях прекалено уморен дори да опитвам да го поместя отново. Ако тук имаше някой друг, дали щеше да види как се движи копчето? Или само на мен ми се струваше, че то се бе преместило? И в двата случая ми бе трудно да го гледам. Не бях мислил какво ще изпитам, когато посетя гроба си. И не бях готов да се откажа и да почивам, независимо дали в мир или не.
Не бях готов за нищо от това.
Не бях мислил какво ще ме очаква след смъртта, след като се пожертвам за спасението на света. Когато си жив, не се тормозиш с мисли как ще прекарваш времето си, след като умреш. Просто си представяш, че няма да те има и останалите ще трябва някак си да се погрижат за себе си. Или пък вярваш, че всъщност няма наистина да умреш. Че ще бъдеш първият човек в историята на света, който няма да умре. Може би с такива лъжи мозъкът ни спасява да не полудеем, докато сме живи.
Но нищо не е толкова просто.
Не и когато стоиш на мястото, където се намирах аз.
И никой не е по-различен от другите, не и когато стигнеш до края.
Ей за такива неща си мисли човек, когато посещава собствения си гроб.
Седнах до кръста и се отпуснах на твърдата пръст и трева, после отскубнах случайна тревичка, която се бе показала изпод снега. Поне сега растеше зелена, не жълта и суха, каквато бе преди, обсипана със скакалци. Благодарение на нашия Благ спасител, както обичаше да казва Ама.
Пак заповядай. Това щях да й кажа аз.
Погледнах гроба до себе си и докоснах прясната, студена пръст с ръка, оставяйки я да падне между пръстите ми. И тя не беше суха. Нещата наистина се бяха променили в Гатлин.
Бях възпитан като добро южняшко момче и знаех, че не е хубаво да се безпокои ничий гроб. Бях вървял безброй пъти заедно с майка ми из гробищата, стараейки се да я водя така по алеите, че да не настъпи случайно свещения парцел на някой починал. Линк беше друга работа — той можеше да легне върху купчината пръст и да се преструва, че спи там, където почиваше мъртвецът. Практикуване на сухо, така го наричаше. „Искам да видя каква е гледката от това положение. Защо хората биха искали човек да се запъти към някакво място до края на живота си, образно казано, без да знае накъде всъщност е тръгнал, нали?“