Но когато става дума за гробове, все пак е различно уважението или неуважението към собствения ти гроб. И точно тогава вятърът донесе до слуха ми познат глас, който се оказа изненадващо близо.
— Ще свикнеш с това, знаеш го, нали?
Последвах гласа, идващ през няколко гроба от моя. И ето я. Червена коса, вееща се лудо. Женевиев Дюшан. Роднината на Лена, първата чародейка, използвала „Книгата на луните“, за да се опита да върне към живот човека, когото бе обичала — първия Итън Уейт. Той беше моят прапрапрапрачичо и при него не се бе получило по-добре, отколкото при мен. Женевиев се бе провалила и семейството на Лена бе прокълнато оттогава.
Последния път, когато видях Женевиев, разкопавах гроба й заедно с Лена, докато търсехме „Книгата на луните“.
— Така ли става, Женевиев… ъъъ, госпожо? — надигнах се аз.
Тя кимна, играейки си с една дълга къдрица от буйната си коса.
— Предполагах, че ще се отбиеш насам. Не бях сигурна кога. Имаме много за какво да си говорим — усмихна се тя. — Въпреки че твоят вид, като че ли предпочита да си стои в „Градината на вечния покой“. Ние, чародейците, ходим където си искаме. Повечето от нас остават в тунелите. Аз лично се чувствам по-добре тук.
Да поговорим? Обзалагах се, че има за какво, въпреки че ми бе трудно да си представя град, пълен с духове и Блудници, желаещи да водят светски разговори. По-скоро бяха като свадливата ми леля Пру.
Усмивката й изчезна.
— Но ти си просто момче. По-лошо е, нали? Защото си толкова млад.
Кимнах към нея.
— Да, госпожо.
— Е, сега си тук и само това има значение. Предполагам, че съм ти длъжница, Итън Лоусън Уейт.
— Не ми дължите нищо, госпожо.
— Надявам се някой ден да ти се отплатя. Връщането на медальона ми означава много за мен, но не мисля, че ще получиш благодарност от Итън Картър Уейт, където и да се намира. Винаги е бил доста инатлив за някои неща.
— Какво е станало с него? Ако нямате нищо против, че питам, госпожо…
Винаги се бях чудил за това. Каква е била съдбата на Итън Картър Уейт, след като е бил върнат към живота само за секунда. Искам да кажа, той също е бил в началото на всичко това, както беше с Лена и мен. Другият край на нишката, която бяхме дръпнали, онази, която бе разплела цялата вселена.
Нямах ли право да знам как бе приключила неговата история? Не можеше да е по-лошо от моята, нали?
— Не знам. Отведоха го при Съвета на пазителите. Не можехме да бъдем заедно, но съм сигурна, че ти знаеш това. И аз го научих сама, по трудния начин — каза тя с тъжен и някак много отнесен глас.
Думите й се забиха в съзнанието ми, пробуждайки други, които досега се бях опитвал да отблъсна. Съветът на пазителите. Пазителите на „Хрониките на чародейците“, за които майка ми отказа да говори днес. Женевиев също не изглеждаше много словоохотлива по тази тема.
Защо никой не искаше да говори за Пазителите? Какво бяха всъщност тези чародейски хроники?
Извърнах очи от Женевиев към лимоновите дръвчета. Ето ни тук, на мястото на първия голям пожар. Това бе мястото, където земята на семейството й бе изгоряла и където Лена се бе опитала да се изправи срещу Сарафина за първи път. Странно, как историята се повтаря.
И по-странното беше, че май аз бях последният човек в Гатлин, който го бе осъзнал. Но и аз бях научил някои неща по трудния начин.
— Вината не е ваша. „Книгата на луните“ си прави номера с хората. Не мисля, че е била измислена дори за употреба от светли чародейци. Мисля, че тя е искала от самото начало да ви изиграе… — Женевиев ме стрелна с поглед и аз млъкнах. — Съжалявам, госпожо.
Тя сви рамене.
— Не знам. През първите стотина години, или някъде там, и аз се чувствах по същия начин. Сякаш книгата бе откраднала нещо от мен. Сякаш бях подмамена… — Гласът й я предаде.
Беше права. Бе изтеглила късата клечка.
— Но добри или лоши, аз вземах сама решенията си. Изборът беше мой. Сега имам само това. Кръстът си е мой и ще го нося до края на вечността.
— Но е било сторено от любов.
Както бяха направили Лена и Ама.