— Знам. И това ми помага да понеса товара по-леко. Искаше ми се само моят Итън да не се налага също да го носи. Съветът на пазителите е жесток, техният дом, Отвъдното съдилище, е ужасно място. — Тя погледна надолу към гроба си. — Стореното е сторено. Няма начин да се измами смъртта, нито пък „Книгата на луните“. Някой винаги трябва да плати цената — усмихна се Женевиев. — Но предполагам, че ти вече го знаеш, или нямаше да си тук.
— И аз така предполагам.
Знаех го по-добре от всеки друг.
Изпука клонка. После се провикна глас, по-силно.
— Спри да ме преследваш, Линк!
Женевиев Дюшан изчезна при звука на думите. Не знаех как го направи, но бе толкова стряскащо, че усетих как аз самият започвам да се изплъзвам от това пространство.
Вкопчих се в гласа, защото ми бе скъп и щях да го позная навсякъде. Звучеше ми като дом, като хаос, като всичко.
Това бе гласът, който ме задържаше в света на смъртните, по същия начин, както бе приковал сърцето ми в Гатлин, когато бях жив.
Лена.
Замръзнах на място. Не можех да се помръдна, въпреки че тя нямаше как да ме види.
— Опитваш се да ме разкараш ли? — Линк се препъваше зад Лена, като се мъчеше да я настигне, докато тя почти тичаше през лимоновите дръвчета. Лена тръсна глава, сякаш искаше да го разкара като досадна муха.
Лена.
Промъкна се през храстите и зърнах за миг очите й, зелено и златисто. Това беше; вече не можех да се сдържам.
— Лена! — изкрещях аз с цяло гърло и гласът ми се разнесе като камбана из бялото небе.
Спуснах се тичешком по заледената земя, през дърветата, по каменистата пътека. Хвърлих се в прегръдките й и… се озовах, летейки над земята зад нея.
— Не се опитвам. Разкарвам те! — разнесе се сърдито гласът й над мен.
Почти бях забравил. Аз не бях наистина тук, не и по начин, който тя можеше да усети. Проснах се по гръб на земята, опитвайки се да си поема дъх. После се надигнах отново на лакти, защото Лена бе тук и не исках да изпусна нито миг от времето си с нея.
Начинът, по който се движеше, накланянето на главата, лекото потрепване на гласа й — тя беше съвършена, пълна с живот и красота, и с всичко, което вече не можех да имам.
Всичко, което не ми принадлежеше.
Тук съм. Точно тук. Можеш ли да ме почувстваш, Лена?
— Искам да проверя как е. Не съм била тук цял ден. Не искам да е самотен, да му е скучно или да се ядоса. Каквото и да чувства. — Тя коленичи до гроба ми, съвсем близо до мен, загребвайки с ръцете си шепи пръст.
Не съм самотен. Но ми липсваш.
Линк прокара пръсти през косата си.
— Ти току-що провери у тях. После ходи до водната кула. И в спалнята си. А сега проверяваш гроба му. Може би трябва да намериш нещо друго, което да правиш, освен да проверяваш за Итън.
— А може би ти трябва да си намериш нещо друго за вършене, освен да ми досаждаш, Линк.
— Обещах на Итън, че ще се грижа за теб.
— Ти не разбираш — каза тя.
Линк явно бе също толкова раздразнен, колкото тя бе ядосана.
— За какво говориш? Мислиш, че не разбирам? Той бе най-добрият ми приятел още от детската градина!
— Не говори така. Той все още ти е най-добрият приятел.
— Лена… — Линк не искаше да тръгва в тази посока.
— Не ме „Леносвай“! Мислех, че поне ти разбираш как действат нещата тук.
Лицето й бе бледо, а устата й изглеждаше странно, сякаш се колебаеше дали да се засмее, или да се разплаче.
Лена, аз съм добре. Точно тук съм.
Но още докато си го мислех, знаех, че никой не може да поправи това. Истината беше, че в мига, в който скочих от тази водна кула, всичко се промени и нищо нямаше да върне времето назад.
Вече не.
Нямах си представа колко зле мога да се почувствам от тази страна. Защото виждах всичко, но не можех да направя нищо, за да го променя.
Посегнах към ръката й, обвих пръстите си около нейните. Те преминаха през дланта й, но ако наистина се съсредоточах, имах чувството, че мога да усетя допира на кожата й, плътна и реална. За първи път нищо не ме прониза, нямаше ток, нямаше изгаряне, нямах чувството, че пъхам пръстите си в контакт. Явно смъртта има такова въздействие върху хората.
— Лена, помогни ми. Не мога да говоря по момичешки, знаеш, а Ридли не е тук, за да ми превежда… — измънка Линк.