— По момичешки! — Тя му хвърли направо убийствен поглед.
— О, хайде. Знаеш, че едва говоря и английски, като изключим презрения от снобите южняшки…
— Мислех, че си тръгнал да търсиш Ридли? — каза Лена.
— Така беше. Обиколих всички тунели, навсякъде, където ме прати Макон, и на няколко места, на които той не би ме пуснал. Но не открих никого, който да я е виждал.
Лена седна на земята и започна да изравнява редицата от камъни около гроба ми.
— Тя трябва да се върне тук. Ридли знае как работят тези неща. Ще ми помогне да открия какво да направя.
— За какво говориш? — отпусна се Линк до нея и до мен. Точно както в добрите стари времена, когато тримата седяхме на пейките на стадиона в гимназията „Джаксън“. Само че те не го знаеха.
— Той не е мъртъв. Както чичо Макон не беше мъртъв. Итън ще се върне — ще видиш. Вероятно се опитва да ме открие точно в момента.
Стиснах ръката й. Поне за това бе абсолютно права.
— Не мислиш ли, че той щеше да може да ни го каже, ако беше така? — Линк звучеше леко скептично. — Ако беше тук, не смяташ ли, че щеше да ни даде някакъв знак, или нещо такова?
Опитах се пак да стисна ръката й, но беше напразно.
Ей, вие двамата, няма ли да ми обърнете внимание?
Лена поклати глава.
— Не става така. Не казвам, че той е тук и седи до нас или някъде наблизо.
Но аз бях. Седях до тях или наблизо.
Хора? Точно до вас съм!
Въпреки че използвах Келтската нишка, имах чувството, че крещя.
— Да? И откъде знаеш къде е или не е той? Щом си толкова сигурна в това.
Религиозното образование на Линк в Неделното училище не му помагаше тук изобщо. Вероятно бе зает да си представя къщи от облаци или пеещи херувимчета с крилца.
— Чичо Макон казва, че новите духове не знаят къде се намират или какво трябва да правят. Почти не осъзнават, че са умрели и какво въобще е станало с тях в реалния живот. Притеснително е внезапно да се озовеш в отвъдния свят. Итън може дори да не знае кой е още или коя съм аз.
Знаех коя бе тя. Как можех да забравя това?
— Нима? Добре, да кажем, че си права. В този случай няма за какво да се тормозиш. Лив ми каза, че ще го намери. Нали си има онзи часовник с многото джаджи по него, модифицирала го е като някакъв „Итънометър“.
Лена въздъхна.
— Не е толкова просто. — Посегна с ръка към дървения кръст. — Това нещо пак се е килнало.
Линк се нацупи сърдито.
— Е? В Гатлин не дават похвални ленти и значки за копаене на гробове. Не съм тренирал достатъчно.
— Говоря за кръста, не за гроба.
— Ти не ни позволи да сложим плоча — каза Линк.
— Той няма нужда от надгробна плоча, когато не е…
После ръката й застина във въздуха, защото забеляза, че сребърното копче не беше там, където го бе оставила.
Разбира се, че не беше. Бе там, където го бях изпуснал.
— Линк, виж!
— Това е кръст. Или просто две пръчки, закрепени една за друга, в зависимост от гледната точка — сви той рамене. Беше започнал да се изключва от разговора; личеше му по празния поглед, който бях виждал почти всеки ден в училище.
— Не това — посочи Лена. — Копчето.
— Да. Това е копче, разбрах. Както кажеш… — Линк се взираше в Лена, сякаш се притесняваше, че е започнала да полудява. Вероятно мисълта си беше страшничка.
— Това е моето копче и не е там, където го оставих.
Линк сви рамене.
— И?
— Не схващаш ли? — попита с надежда в гласа Лена.
— Обикновено не.
— Итън е бил тук. Той го е преместил…
Алелуя, Лена. Крайно време беше.
Вече имахме някакъв напредък.
Протегнах ръце към нея, а тя протегна ръце към Линк и го прегърна силно. Представете си само.
Отдръпна се развълнувана от него.
— Ей, виж сега… — Линк изглеждаше смутен. — Може да е бил вятърът. Може, не знам… някое животно да е минало и да го е бутнало.
— Не е бил вятърът.
Познавах настроението, в което бе изпаднала. Нямаше начин някой да й каже нещо, което да промени мнението й, независимо колко нелогично или абсурдно можеше да е то.
— Струваш ми се много убедена.
— Такава съм.
Бузите на Лена бяха поруменели и очите й светеха. Отвори бележника си и откачи с една ръка маркера от гердана си. Усмихнах се вътрешно, защото й бях дал този маркер на върха на водната кула, не много отдавна.